България.

Декември. Зима. Студ. Сняг.

Аромат на ошав, сушени чушки, тиквеник с канела и содена питка - така типичен за този период.

Запотени прозорци, снежинки навън, елха и подаръци.

Семейна идилия около трапазета.

Така е в България веднъж в годината. На Коледа.

Поредната Коледа, която мина като миг.

Няма да ви лъжа, едва ли този текст ще завърши позитивно. Гледам снега навън и се връщам назад в детските си спомени около празника.

И на финала на 2016-та си мисля колко много се промени животът, традициите и отношенията в последно време.

Помня как като дете се радвах на снега, а сега нямам търпение да спре да вали. Помня как баща ми ме извеждаше на поляната отсреща, за да се пързаляме с шейната, а днес, на същото място има фитнес център.

Помня как тичахме до магазина пред блока ми за лимонада и хляб, днес той е празен.

Помня и как обичах зимните разходки с мама, и игрите в снега с моите приятели от детството.

С тях си разменяхме малки подаръчета покрай празниците, събирахме се на топло в домовете ни, а бабите ни приготвяха лакомства.

На Коледа бяхме на гости у съседите, правеха страхотна трапеза и половината блок се изсипваше у тях, за да отпразнуваме Рождеството, а на Нова година обикаляхме по домовете да сурвакаме. Нали помните '' Сурва, сурва година ...''

Имахме чорапчета за сладки, не мечтаехме за айфони и скъпи придобивки, радвахме се на топли пижами и касетка на любимата певица.

На Нова година чакахме Дядо Мраз - един съсед обличаше костюм и оставяше пред вратата подаръче за всяко дете във входа.

От тези мили детски времена, са изминали едва десетина години, в които обаче настъпиха твърде много промени.

Младите пораснахме, възрастните остаряха.

Животът се забърза и ако забавиш темпото набързо си вън от него.

Децата вече не мечтаят за простички неща, шейната им е под нивото, а книгите не представляват интерес. Родителите са уморени, нямат време за сън, какво остава за суетене около печката в празничния ден.

Някак по-тихо е навън и по-самотно.

Може би, защото съседските деца, с които се събирахме винаги по празниците ги няма. Поеха по друг път, надалеч, в чужбина и не винаги им остава време да се приберат за празниците. В блока ми останаха предимно възрастни хора.

Бабите ни починаха.

Много от съучениците ми от кварталното училище заминаха да търсят късмета си навън. Прибират се, когато могат, но ... с всяка година все по-рядко. Не знам дали причината е наистина в цената на билетите по празниците или просто в нежеланието им да се върнт към миналото.

Разбрах обаче едно. Българската Коледа е по-различна от тази в чужбина. По-истинска е и по-специална.

Най-хубавият подарък за десетки семейства в градовете и селата е да прегърнат близките си за празника, близки, които са заминали някъде надалеч.

Гледката на летище София около празниците  и особено след тях е едно от най-тъжните неща, които човек може да види през краткия си престой на земята.  

Това предстои - сега, през януари. Така започваме всяка Нова година.

Семейства се разделят. Дете плаче за майка си, която се връща на работа в чужбина. Родители изпращат детето си със сълзи и надежда, че някъде другаде ще е ''по-добре''. Двойки се разделят, с обещание, че ще поддържат връзка от километри, но знаят, че това е почти невъзможно. Приятели се сбогуват и знаят, че никога нищо няма да бъде същото, защото човек бързо се променя спрямо новата среда и хора.

Виждала съм това и именно тази гледка е причината за този текст.

Не искам да се видя на това летище.

Не искам да ми се наложи да се сбогувам със семейство, приятели и любим с обещание, че ''скоро ще се видим'', без дори да съм сигурна в думите си.

Не искам парите и възможността за по-добър живот да ги виждам само в чужбина. Сигурна съм, че България грешно е сочена за страната с ОГРАНИЧЕНИ възможности и добрите примери за това са навсякъде. Но и знам, че трябва воля и желание не по-малко от това да се пребориш за работа в чужбина.

Не искам да обърна гръб на родината си, с всички спомени, и да отида да градя живот на друго място.

Не искам децата ми да учат чужда култура и език.

Искам да ги възпитам на любов и уважение към Родината, на желание  да познават миналото и да искат да променят историята. Да бъдат горди и непреклонни българи и да се борят за своето.

Защото един ден моята България ще бъде и тяхна.

И ми се иска да чувам това и от други млади хора. А не само мечти за някъде далеч, навън.

Искам един ден Коледа да не е единствената причина летищата ни да се пълнят с наши емигранти, а сълзите най-сетне да бъдат от щастие.

Знам, че е възможно.

И го пожелавам. За Новата година и за всички следващи...

Автор: Адриана Аврамова