България пада още надолу в световната класация на “Репортери без граници” за свободата на словото. Бяхме 111-ти, а вече сме 112-ти от изследваните общо 180 държави. Непостижимо изглежда днес 68-то място, което заемахме през 2009 г., когато все още с критични публикации и у нас се сваляха министри

Коментар на Анна Заркова в pomislete.com

Не че това не си го знаем ние, но друго е, като ни го кажат чужденците.

Е, добре, нека те да ни да кажат, щом на себе си нямаме вяра, че в последните 10 години у нас стана подмяна на журналистиката с рекламата и с черния пиар. А информирането в обществена полза се подмени с дезинформация или с коментар в частна полза  – пак в името на човека, като в оня виц от времето на Тато, само че на човека, който притежава медии, респективно пари и власт.

Кой е виновен за това?

Според самите журналисти (б.а. – сред които съм и аз) виновникът не е между нас. Виновна е „държавата с нейната безотговорност за медийната среда“; или „обладаната от корупцията страна“ или „симбиозата между медии, политици и олигархия“; виновен е Пеевски , Прокопиев или и двамата, или единият от тях…А главният виновник, то се знае, е законът  – той е камъчето, което спъва колата по пътя й към осветляване на медийната собственост и към възмездието за пострадалите – за свободните в словото, които са уволнявани, съдени, бити, взривявани.

Така да е. Нека подминем разсеяно законодателното предложение, според което за малтретирането на столични редактори трябва да се наказва по-строго, отколкото изнасилването на селски баби.

Да се вгледаме и в себе си, поне за малко. И да си кажем съвсем честно: свободата на словото не е баница, която някой да ти омеси, нито е пица на парче, с която някой да те почерпи, нито е абонамент за смелост, който да платиш за година, за две. Свободата е състояние на духа, което е лично – съвсем лично и различно у всеки човек, бил той главен редактор или редови репортер. Това състояние може да се променя, но не може да се подарява, да се дава назаем и да се  взема. Когато един журналист не е свободен по дух, когато душата му иска заплата и нищо друго, или иска се отърква о големците, да се перчи по техните телевизии, да седи по трапезите им, да лежи по гръб под тях и да им слугува –  на него свободата на словото му е излишна – и няма никакво значение дали ще му я отнемеш или ще му я поднесеш на табличка в чинийка.

Вече чувам как Мадам журналистиката възмутено възразява: ние сме виновни, значи, а не този, който ни кара да избираме между свободата и хляба!?

Не сме виновни за това, че някой ни натрапва избор, да. Обаче изборът е наш. Както и вкусът на хляба – горчив ли е понякога, или е винаги сладък.