Новите депутати, рожби на избори трета употреба за годината, днес се заклеха за същото, както и старите. Техните лидери никого с нищо не изненадаха чрез традиционните обръщения на партийните лидери. Дали това е добре или не, е въпрос на тълкуване 

Коментар на Иво Инджев в неговия БЛОГ

Поради липсата на ярко събитие в първия работен ден на 47- то Народно събрание се налага да се взрем по-скоро в детайлите от изказванията от парламентарната трибуна.  

Например…

Преди всичко да отбележа най – забележителното – отсъствието на Бойко Методиев Борисов не само телом, ( поради поредното му бягство от смесването с “простосмъртните” депутати), но и духом. Никой не го спомена поименно, че дори и символично в персонално качество го пренебрегнаха. Даже и в изказването на Десислава Атанасова той не получи обичайните за партийната традиция благодарности към него. Т.е. промяната по отношение на върховната мутра в българската политика наистина се състоя в частта “мутри вън” и без да има партия с такова название вече в залата.

Лицето на “Продължаваме промяната” и най-вероятен бъдещ министър председател Кирил Петков не се открои с ораторско изкуство, но направи опит да обобщи протестната енергия, която го издигна до статута на върховен фактор в днешната българска политика. Опитът му беше блед в сравнение с изказванията на колегите му по протести в миналите два парламента и по този начин той косвено потвърди любимата напоследък теза – особено на защитници на старото статукво- че каузата да бъде изчегъртан Борисов вече избледнява. Факт.  

Нещо повече ( по темата )- споменатата вече по-горе Десислава Атанасова се изказа от името на ГЕРБ в стил “да не дразним управляващите”, но пропусна да спомене не само своя шеф, но и любимата му тема за успехите на неговото управление. Ограничи се само с напомнянето, че точно днес е годишнината от учредяването на ГЕРБ като партия. Аз пък да припомня ( и няма как да не го направя въпреки нежеланието ми да визирам отново неуважаемия от мен бивш автократ), че учредителите на онова събрание в НДК на 3 декември 2006 бяха “тествани” ( както е модерно да се казва) по най-важния за него признак : лоялността към личността му. Постигна го със заплашително повишен тон. Каза, че никой от неговата партия вече няма да има право да говори за ( т.е. срещу ) президента Първанов. И никой не се обиди на тази забрана, т.е. всички вкупом издържаха теста за вярност към вожда.

Чрез своя акцент върху “репресиите на служебния кабинет” и най-вече на вътрешния му министър Бойко Рашков ДПС иззе досегашната извънпарламентарна инициатива по въпроса на ГЕРБ. Изненадващо или не, лидерът на партията Карадайъ беше също така единственият говорители от трибуната, който спомена ГЕРБ без евфемизми от рода на “бившите управляващи” ( дали заради фроидистката реакция да не бъде припознат срещу тях?). При това Карадайъ избра да направи това точно във връзка с предизборните машинации, характерни за ГЕРБ, в каквито обвини също служебните правителства на Румен Радев.

Последният, апропо, също отсъстваше напълно от атаките в позицията на ГЕРБ, толкова характерни за личностното му противопоставяне с собственика на тази партия, която изглежда се разграничи поне в този момент от тях и от собствения си вожд.   

“Новото” в най-разнообразни варианти в говоренето новото  беше акцент в изказването на Любомир Каримански от ИТН. Речта му беше напълно лишена от “екзотиката” на колегите му от партията на Трифонов в предишните две народни събрания. Изпълни обещанието за смирение след боя, който партията на бившия телевизионен вожд изяде на последните парламентарни избори.

За Христо Иванов от “Демократична България” остава похвалата, че беше единственият оратор, който говори свободно без предварително написан текст. Не е въпрос на симпатия да бъде отбелязано това, а е сред детайлите, които говорят не малко кой кой е сред говорителите на народния интерес. Освен това беше и единственият, който прояви самокритичност и нещо като самоирония във връзка с пропорционалното представяне на партията му.

За сметка на това най-дребният субект в парламента Костадин Костадинов не спря мегаломански да се хвали, как е “събрал” себеподобни, повел ги и ги е довел в това Народно събрание. Ако можеше гласът му да бъде подходящо модулиран, човек можеше направо да каже със затворени очи, че на трибуната се е преродил Волен Сидеров със същата агресия, същите бравурни клишета от името на “истинските българи” и срещу лошите чужденци, които ни пречат да сме истински българи. С една разлика. Сидеров поне говореше както пишеше: нападателно до истерия и арогантно, но без да се наглася към аудиторията. Докато Костя Копейкин си остана Костя Копейкин – трагикомичен герой на Гогол от “Мъртви души”, който едновременно мрази, но и се умилква на врага. Поради което не посмя да повтори най-гадните си нацистки заклинания и закани срещу “олигофрените”, “подчовеците” и “майкопродавците”. Не посмя да им обещае отново разправа чрез изпращане в концлагера “Белене”, както направи писмено в навечерието на откриването на Народното събрание.  

Ето в тези детайли се съдържаше дяволът – в целия диапазон от смирението на едни и имитаторската непримиримост на последните. Дявол знае какво ще произтече от всичко това, но промяна все пак има. Виж началото на текста…