Вчера разбрах, че имало статистика, според която се знае за колко време изгаря един автобус. Шест минути

 В първия момент си казах – ей, колко бързо… И след това си представих тези шест минути, измерени в човешки писъци.

Огънят е зъл. Прибира еднакво лакомо млади, стари, деца. Без значение къде са – в разтопил се автобус, насред пътя. Или в подпалил се старчески дом, иронично наречен „Топъл дом“. Това, което обединява тези различни трагично приключили животи, е причината за смъртта. Не е огън. Безхаберие е.

Днес скърбим, официално. Свалили сме наполовина знамето, но споко - утре пак ще го вдигнем. Ще се гордеем, че имаме магистрала, която не наричаме магистрала, защото всъщност няма акт 16. Няма и знак, който поне малко да предупреждава за малоумната отбивка, нито пък рефлекторна маркировка на мантинелата-убиец, без която при бърза скорост все едно караш със затворени очи.

В момента, в който четете това, десетки дребни душици се молят. Това са некадърните чиновници, от сума ти държавни агенции и министерства, отговарящи от години за строежа, поддръжката и безопасността на пистите за последно пътуване, които наричаме български пътища. Треперят и се молят експертизата някак да докаже, че нещастните покойни шофьори на автобуса са возили туби с евтина турска нафта. Сякаш това ще оневини кретените, оставили следи от некадърността си по всеки сантиметър на пътя.

Но нищо. Молете се, дребни, противни душици. Поне ще правите нещо в работно време, за пръв път в живота си.

Радослав Бимбалов