В България няма средно положение. Има само крайности: бедни и богати, цигани и българи, образовани и неграмотни, мързели и работохолици...

В същата тази България, в двата й края, на има-няма 400 километра, пак царуват крайностите. В едната България, някъде на изток, както и в по-големите градове, тече купон, някои още го наричат обобщено – живот. Блъсканици, много хора, хора,които са ‘‘видимо доволни‘‘ – всички са там. За тази България всички сме чували, тя е по-хубавата, по-лъскавата, а и ежедневно някой се тагва от нея.

Другата България сигурно не я знаете. Тя не е много интересна. В нея няма лъскави заведения, асфалтирни улици, скъпи коли и големи комплекси с басейни. А, да - няма и дискотеки. Всъщност в другата България няма и хора. Там няма нищо. Само спомени. Може би в нея някога са живели бабите и дядовците ни. Но и тях ги няма.

От тази България са останали само разбитите къщи, в които дори циганите не искат да се преселят. Няма прозорци - взели са ги . Дворовете са обрасли, вероятно има и змии. Вътре, в изпорутените къщи, е останал по някой друг счупен стол, непотребни вилици и лъжици, и стара, прашлясала маса. Толкова.

От хората, които са живели в тази къща няма никакви следи. Не се знае кога са починали, кой и къде ги е погребал, какво се е случило с тях ... може би некрологът им виси някъде на таблото до кметството.... Там, при помените за всички други починали. За последните живели в пустото село.

И аз бях забравила, че България не е само София. И, признавам си, никога не бях виждала изоставена къща, ограбена и разхвърляна, като декор от филм на ужасите. В София няма такива. И във Варна, и в Бургас, и в Пловдив... Колко странно е чувството да се разхождаш по кални, пусти улици и да няма кой да ти каже „добър ден” или да те напсува ... Колко странно е, че тази друга България е на само 50-60 километра от столицата....

Другата България включва 167 обезлюдени села /към 2014 г./ и 328 с по-малко от 10 жители. Вероятно броят на пустеещите селца расте ежедневно. Вероятно скоро и някои малки градове ще последват тъжната демографска картинка.

В Другата България, с по десет души, няма откъде да си купите хляб. Там веднъж седмично минава влак, който оставя по десет плика с насъщния и така до другата седмица. Там няма поща, телефон, представете си - няма и интернет. Времето е спряло. Хората се грижит едни за други, защото при нужда линейка надали ще ги удостои с внимание.

Имам толкова въпроси и няма на кого да ги задам. Кой ще каже как живеят тези хора, кой се интересува от тях, кой позволява имуществото на починалите да бъде разграбвано, кой ги погребва, къде, някой знае ли изобщо дали деветте души в някое село са живи и дали нямат нужда от нещо?

Не искам нищо да ви казвам. Няма и никого да обвинявам. Знам, че не ви е интересно да четете за умиращата ни страна. Там, на изток, където е ‘‘животът‘‘ днес е по-интересно.

Само разказвам. С мъка и ужас. За страната на крайностите. За обезлюдените села. За изчезващата нация. Такива работи ...