Реших да пиша по едни много наболели, за мен, теми – забравата на българската история и погубването на традициите и обичаите. Тъжа за безхаберието, разделението и самоунищожението, към което вървим така неуморно от години насам. С тази тема бих искал да изразя отвращението си по повод зачестилата спекулация с българската история. История, която крие в страниците си падението, страданията, разделението, но и безспорното ВЕЛИЧИЕ на българите през годините, по време на войни, в които сме се сражавали за отечеството, за това да бъдем и да наричаме себе си – българи. В тази статия няма да ви обяснявам как сме достигнали разединението, което цари в България.

Искам да ви попитам,

вас, кога за последно България е била обединена? Но не от празник или мероприятие, а от човешка гледна точка. Кога за последно сме били единни като гражданско, работещо за страната, общество?  Ако преди, възрастните хора, казваха, че ние сме тяхната надежда, че ние сме бъдещето на България, че ние трябва да съхраняваме и пазим традициите на тази държава, то сега е обратното. Някои хора може да не бъдат съгласни с мен, но добре, че ги има възрастните. Благодаря на Господ, че все още има съвестни учители, страхотни професионалисти, които дават мило и драго да покажат правилния път на младите хора. Те са отдали живота си за едничката кауза – да учат нашите деца. Българският учител, в исторически аспект, винаги е играел важна роля в развитието на народа и съхранението на вярата му.

Занаятите умират!  Факт, неоспорим в България!

Старите занаятчии са вече на изчезване. Какво ще стане когато всички тези хора се споминат? Кой ще развива и предава на следващите поколения грънчарството, гайтанджийството,  зографството,  кожухарството, ножарството,  обущарството и много други? Някои от тези занаяти са вече толкова рядко практикувани, че повечето млади хора даже не знаят, че са съществували. Но все пак, една много малка част поемат по трудния път на занаятчийството. Затова можем да се радваме, но тези хора в обществото са приемани по особено трагичен начин.

Традициите и обичаите на България са тотално занемарени от хората.

Традициите са вече мит. И то не какъв да е, ами с кренвирш, така нареченият в Плевен – балатон! Отново старото поколение, ако мога така да се изразя, ги пази и предава, но най-трагичното тук е, че на никой не му пука! ПИЕНЕ и ВЕСЕЛБА ДА ИМА! Да, но като пием и се веселим, да знаем защо. Преди, когато бях дете, по време на Коледа и Великден си стояхме вкъщи, защото това са семейни празници, а сега майки и бащи боядисват яйца сами, правят питки и баници и вдигат наздравица сами, а децата са по дискотеките, кръчмите, пейките, баровете, а някои даже и по бордюрите. Но и тук е важно да отбележим, че има и хора, които споделят тези празници със своите родители.

Добре е, че ги има тези стари хора, които са преминали през едни от най-мрачните и тежки времена на България.

Да, точно тези хора, които заслужават в момента да си изживяват старините, с надеждата на този народ. Te могат да дават съвети за битието и живота, само те могат да ни научат да различаваме доброто от злотo и да живеем в мир. Въпреки всичко гореспоменато, ние младите хора не ги уважаваме или сме скептични към тяхното мнение. Голяма част от нас не уважават по-възрастните поколения. Не е тайна, че тези хора са отритнати от обществото. Отричаме ги и не им придаваме особена важност. Всеки си казва: „Мани го тоя „стария”, какво разбира? Той ли ще ме учи?!“

Искрица надежда намирам в любознателните и активни младежи.

Смятам, че хората са съизмерими с цветовата палитра, по–голямата част попадат в тъмната гама, но има и много представители на яркото, състраданието и добротата преобладават в тях. Светът, който познавам е предубеден и гледа със скептицизъм към юношеския плам. Нека направим път на новото поколение, нека оставим то да разбива стените и стереотипите, нека то получи подкрепата и опеката на ветераните. С тази статия нямам за цел да ви критикувам, а да ви подтикна да се замислите за това колко е важно да знаем и познаваме историята си. Ние младите хора трябва да живеем и да се учим от това, което са ни оставили предците. Само тогава може да се наречем нация!

Само тогава можем гордо да излезем на площада и да се наречем народ!

В този ред на мисли, искам да ви споделя един цитат от  монолога „Кабаре номер 2″, изпълнен от великия Георги Калоянчев, който вече не е сред нас, но оставя след себе си величието.

Поклон пред светлата му памет.

Мой беден български народ, в душата ти препускат хладни ветрове, в нивята ти кълнят бурени, в домовете ти кълне безверие. Мой нежен и раним български народ, надарен и търпелив, лъган и ограбван, от цветове и интереси, от чужди съветници и свои безбожници, мой нещастен български народ! Ние, твоите чеда, където и да се намираме далеч, граничим с България, на тази граница митничари няма. На тази граница стои нашата съвест, нашата доблест, нашата толерантност, гробовете на тия, които са били преди нас и люлките на тия, които идват след нас. Мой нещастен български народ, заради страданието ти – поклон! Уважаеми дами и господа, когато няма хляб, има една стара приказка: „Имало едно време един дядо и една баба…”,когато няма сол, има сълзи и от тях ще добием, но когато няма вяра, тогава е страшно. И когато нямате хляб, аз ще ви обичам, и когато нямате работа, аз ще ви обичам, и когато се чудите, как да свържете двата края, аз ще ви обичам. Спомнете си, че някой някъде ви обича, че тази страна ви обича – слънцето, небето, цветята, горите, полята, морето. Че България ви обича.