Прогоненият български медик, номиниран за Нобелова награда за медицина

Русе има специално място в моя живот. Като днес си спомням как майка ми стои отсреща на улицата и ме чака да пресека, за да вляза в училище. Къщата ни беше срещу френското училище „Санта Мария“ и мама искаше да чуе звънеца и тогава да пусне ръката ми.

Тези съкровени спомени пази в сърцето си известният американски лекар и учен проф. Самуил Рефетов. През последните години винаги когато има възможност се връща в родния Русе. Този път поводът е представянето на книгата „Историята на рода Рефетови“ с автор русенският историк и архивист д-р Веселина Антонова, пише Telegraph.bg.

Нобел

Допреди десетина години малко хора в България извън научните среди бяха чували за проф. Самуил Рефетов. Името му нашумя, когато медиите у нас започнаха да съобщават, че роден в Русе учен от Чикагския университет е предложен за номинация за Нобелова награда заради постиженията му в областта на генетиката и ендокринологията. Проф. Рефетов е откривател на Синдрома на Рефетов – мутация на рецептора на щитовидния хормон, водеща до свръхпроизводството на хормона.

„Всъщност аз не знам какво е станало с това предложение за номинация за Нобелова награда и дали изобщо го има. То дойде от българската академия и вестниците тук през 2014 г. дадоха широка гласност на това, след което нищо повече не се чу. Предложение за номинация в областта на медицината може да се направи само ако си професор в скандинавските страни или от хора, които вече имат Нобелова премия. А тези, които са искали да направят предложението, нито са от скандинавските страни, нито са носители на наградата, затова аз смятам, че то не съществува“, обясни пред „Телеграф“ проф. Рефетов.

Бягство

Той напуска България със семейството си през 1949 г., когато е на 12-годишна възраст. „Бягахме от комунизма“, лаконично обясни причината за тръгването от родината проф. Самуил Рефетов. Така поради обстоятелствата оставил зад гърба си приятелствата от детските години, забавните игри из русенските улици, съучениците, френското училище, което с идването на новата власт било закрито. Заминали за Израел, но родителите му скоро се отправили за Белгия, където баща му се надявал да си намери по-лесно работа. Самуил останал да учи в Израел и след три години отишъл при родителите си в Белгия. След време семейството емигрирало в Канада, където синът записал биохимия, а после и медицина.

Завръщане

Цели 49 години проф. Рефетов не се върнал в България. За първи път дошъл през есента на 1998 г. и две седмици обикалял със семейството си страната, която намирал за толкова много променена. Дошъл и в родния Русе, за да потърси сградата на училището и онази улица, на която майка му го чакала да пресече.

„За първи път бях канен на научен форум в България през 2003 г. и това беше конференция по детска ендокринология с участието на лекари от много страни. Покани ме проф. Александър Куртев, с когото се бях запознал на научни срещи по ендокринология в чужбина. Благодарение на него станах познат в България. Когато дойде ред за моя доклад, ме представиха, казаха, че съм американски учен, а аз започнах да говоря на български. Изненадата беше голяма, тогава се разбра, че всъщност аз съм роден в България. Хората станаха и ме аплодираха в началото на моята лекция. Това ми се случваше за първи път, винаги дотогава аплодисментите бяха накрая“, продължава разказа си проф. Рефетов.

Съученици

После дошли и други покани за научни форуми у нас, много приятелства с колеги лекари, срещи с роднини, останали в София. Но едно обаждане, върнало спомените от детските години в Русе, проф. Самуил Рефетов никога няма да забрави. Една вечер през есента на 2005 г. телефонът му в Чикаго звъннал. „Здравей, Сами, аз съм Веско, съученикът ти от Русе. Спомняш ли си? Обаждам ти се от София, от България“. Как да не си спомнял? Това бил Веско Петров от френското училище „Санта Мария“, който винаги го защитавал от по-буйните момчета. В Русе било поставено началото на това приятелство, прекъснало заради обстоятелствата за повече от половин век, и възстановено с това телефонно обаждане. „Вземам аероплана и идвам да се видим“, отвърнал на своя приятел от детинство проф. Рефетов. Оттогава не са загубили връзка и макар че ги дели един океан разстояние, всеки знае какво се случва с другия, защото се чуват по телефона всяка събота.

Пътечка

И на 86-годишна възраст проф. Самуил Рефетов продължава да приема пациенти. Прави го само веднъж в седмицата заради ангажираността си в Чикагския университет. Изнася индивидуални лекции пред студентите, има и петима докторанти, с които се среща по два пъти в седмицата. Проф. Рефетов продължава с научните си изследвания и наскоро му е отпуснат фонд от държавата за финансиране през следващите пет години. Казва, че се опитва да поддържа добра физическа форма с бягащата пътечка у дома, но „тя вече не върви толкова бързо, както преди“.

Документи от живота на фамилията

Книгата „Историята на рода Рефетови“ проследява живота на фамилията от установяването ѝ в Русе. Авторът д-р Веселина Антонова е работила с документи, съхранявани в Държавен архив – Русе. Част от тях са публикувани в изданието, което е на български и на английски език.

„Разбрах например кога точно семейството е напуснало града по регистри за платени данъци. Бащата на проф. Рефетов си е платил последно данъците през май 1949 г., след което името му повече не фигурира в списъците“, обясни д-р Антонова. Според нея книгата пресъздава атмосферата в Русе от създаването на еврейската общност в края на XVIII век до 40-те години на ХХ век.

Проф. Рефетов даде много добра оценка на книгата. „Едно е да имаш спомени, друго е всичко това да е доказано с документи. За някои неща си спомням смътно, но с тази книга всичко се възкреси. Даже от публикуваните в нея документи научих някои факти, които не съм знаел за рода си“, каза на представянето на книгата проф. Рефетов.