Автор: Мария Пеева

Каза ми го една силна жена. Някога не е била толкова силна. Била е нежна и слаба принцеса, която са носили на ръце. Докато принцът изведнъж не се оказал звяр. 

Точно наопаки на приказката, нали? За жалост, в реалния живот повечето приказки завършват така.

В подобно положение се оказа и моя позната. Жената има две деца и е абсолютно зависима финансово от съпруг-насилник. Към страха от него се прибавя и страха от неизвестността, която ще се стовари на главата й, ако все пак събере смелост да го напусне. Няма при кого да отиде, няма професия, която да й позволи да издържа децата си и да плаща квартира. Виждам я как се люлее от ужаса от поредния му запой към ужаса от глада и мизерията. Какво мога да й кажа и как да я окуража? Такова решение човек трябва да вземе сам. А за да го вземе, е нужна увереност. На нея увереност й липсва. Тя не вярва, че ще се справи сама и предпочита да я бият, но да издържат децата й. 

Питам се колко такива принцеси има навсякъде около нас. Красиви, млади момичета, които са отраснали с мисълта, че е достатъчно да са добре поддържани, мили и чаровни, за да бъдат щастливи. Да намерят финансово стабилен мъж, който да се грижи за нуждите и децата им, а те да му носят радост, и така да живеят “дълго и щастливо”. Но повечето приказки завършват с “три дни яли, пили и се веселили”. А после? Какво следва? Какво правим, ако принцът смени жанра?

А дали наистина момичетата си мечтаят да са принцеси? Или ние, майките, съвсем неволно и с най-добри намерения, им пъхаме тези идеи в главата? Дали не им вменяваме нашите несбъднати мечти за съпруг, който те носи на ръце? Който ти осигурява пълен комфорт и финансово спокойствие, без да се налага да работиш?

Баща ми едно време ме учеше да си плащам сметките сама. И доста време го правех. Вече десетина години за сметките се грижи съпругът ми, но аз не си позволих да спра да работя. Мислех си, че причината е, че твърде много си обичам работата. Но има още една по-дълбока и по-важна причина. Не съм научена да съм принцеса и не ми се удава. Харесва ми да работя и да имам чувство за независимост. Да съм с мъжа си, защото го обичам, не защото ме издържа. Не искам да си представя що за живот би било, ако просто го понасям по единствената причина, че не виждам друг избор. А ако е и насилник отгоре на всичко... Как изобщо допускаме това? 

Образованието и професията ти дават свободата да решаваш живота си.

И ако не насърчим момичето да учи, да придобие различни умения и самостоятелност, ако го научим единствено да се гримира, да флиртува и да бъде добра домакиня, ние му отнемаме всякакъв шанс да взима решенията си само. Вместо принцеса ние възпитаваме робиня. Странно ми е, че се налага да пиша подобен текст в нашето съвремие, когато жените толкова често са обвинявани в краен феминизъм. Но срещу всяка крайна феминистка има поне едно момиче, чиято мечта е да намери съпруг, който да я издържа и обгрижва. А зад всяко такова момиче седи една мила майка с добри намерения, която вярва, че красотата ще спаси света. Докато красотата не съсипе собствената й дъщеря.

Виждам около мен много млади момичета, образовани и добре реализирани, и това ме радва. Но виждам също толкова, ако не и повече, от другия тип - с нацупените устнички, силикона, предизвикателните парцалки и търсещия поглед. Не ги съдя. Във всяко от тях се крие просто една несбъдната принцеса.

Дано не попаднат на жаба, от която принц не става.