През година в София се случва едно и също: настъпва потоп. И все се намира някой да разясни, че ставало дума за някакъв "природен феномен". Не, става дума за системни проблеми, а София не е изключение, пише Петър Чолаков в коментара си за Дойче Веле.

Ето примери:

През година в София се случва едно и също: в някой от летните месеци настъпва потоп. Улици и подлези потъват в дъждовна вода, шахтите преливат. От едната страна са сащисаните граждани, които публикуват снимки и клипчета, документиращи поредното бедствие. От другата са дежурните дървени философи, които бързат да разяснят на публиката, че, видите ли, ставало дума за „необичайно атмосферно явление” и било несправедливо да се укорява „ръководството”.

Да, на места в София снощи се изляха по 50-60 литра на квадратен метър. Бурята вероятно наистина е била по-свирепа от друг път. Но само две години по-рано, през юли 2018, в столицата имаше подобни апокалиптични картини и при по-малко дъжд. Защото става дума за системни проблеми: на много места шахтите не са почистени и не е рядкост улиците да са без необходимия наклон, който да отвежда придошлите води към каналите. Има и строителни язви, които стоят като паметници на архитектурни недомислици, а вероятно и на корупционни схеми.

Няколко примера

Един такъв монумент на майстора-герой се набива на очи в самия център на София - в подлеза на „Ректората”, през който всекидневно преминават хиляди хора. В основата на стъпалата, които водят към дискотеката, от години се образуват локви, а струйки вода спокойно си капят от „тавана”. Някъде нещо ръждясва, намирисва, гние.

София не е изключение. Явлението е повсеместно. Във Варна например в средата на юни ремонтираният бул. „Левски” също потъна. Социалните мрежи преляха от колажи с подводници, яхти и пиратски кораби, кръстосващи булеварда. Имаше иронични коментари като „Варна е най-доброто място за живеене. Когато не вали дъжд”. Имаше и гневни тиради. Но какво от това?

През април 2020 части от ремонтирания за 100 млн. лв. булевард „Левски” пропаднаха. Отново. И пак се заговори за нарушения, за работа през пръсти. А през 2019, след като премиерът Борисов похвали кмета Портних за отличната работа по строителството на същия този булевард, пролетен дъждец срути част от конструкцията на едно от двуетажните кръгови кръстовища.

През юни 2019 подлезът на „Гладстон” в Пловдив се превърна на няколко пъти в басейн. А кметът Иван Тотев поздрави фирмата-изпълнител на ремонта - защото не капело от тавана.

След като се случи поредната издънка, властите се заричат горещо да санкционират фирмите-изпълнители, които щели да платят милиони. Спете спокойно, скъпи данъкоплатци, ще има възмездие. След което обаче историята се повтаря и потретя.

Кой е виновен?

Тези проблеми са до болка известни от години, но наближат ли избори, избирателите някак ги забравят. Ще ме прощавате, но в основата им не стои Божият гняв или някакъв причудлив природен феномен, който нагло клати стабилността. Най-често става дума за нагласени обществени поръчки. За рушвети. За суджуци.

Но да кажем и това: не са ни виновни политиците - първопричината е в нас самите. Виждам го не само в политиката, а навсякъде около себе си. Много от българите изпитват някакво атавистично преклонение към животинската сила на шмекера, към неговата първобитна лукавост, съчетаваща безгранична наглост с щедри обещания.

За какво са им избори на кокошките, щом предпочитат лисицата да пази курника?