Този акт на предателство представлява зачеркване на всичко, за което Левски се е борил

Предателството не е просто индивидуален акт. Не е само постъпка на някого, който в името на пари и/или облаги решава да извърши подобна мерзка постъпка. Предателството може да има много по-глобални и по-страшни измерения. Ето защо не е най-важното нещо кой конкретно е предал Васил Левски – дали поп Кръстю, дали някой друг...Много по-страшно е, че този акт на предателство представлява зачеркване на всичко, за което Левски се е борил. С действията си хората, които са го предали /или изоставили/ всъщност казват следното: ние не искаме да сме свободни, искаме да си живуркаме, както досега - спокойничко, кротичко, без да влизаме в конфликти с чуждите господари, коментира журналистът Петър Волгин по БНР.

Ние всички сме възпитани в преклонение пред героите. В училище учим за тяхната смелост и жертвоготовност. И рядко се замисляме, че великите ни личности, като Васил Левски, винаги са били малцина. Мнозинството се е състояло от хора, които са предпочитали да си кротуват. Техният идеал е описан най-добре от Христо Ботев в началото на „Политическа зима“: „Приятно нещо е да има човек топла соба, самун хляб, парче сланина и няколко глави праз лук, пък да легне и да мисли, или да спи и да сънува“. Обаче изведнъж се явяват хора като Левски, които настояват да изтръгнат сънародниците си от верноподаническия им сън. Някои са съгласни да се отърсят от дрямката, обаче други се страхуват. Те така добре си живеят под сянката на падишаха! Отдавна са направили своя цивилизационен избор, а именно да служат на чуждите господари, и за нищо на света не желаят да се променят.

Откъде-накъде ще се бунтуваме, настояват те, толкова добре си живеем, благодарение на грижите на нашите геостратегически партньори. И най-важното – на правилната страна на историята сме. Така че нямаме никакви основания да протестираме срещу Османската империя, която ни осигурява спокойствие, пази ни и ни дава усещането, че сме морално прави. Ако мога да използвам днешни термини, а мисля, че мога, защото, все пак, това са си лични разсъждения, а не исторически труд, Васил Левски и неговите съратници са политически некоректни герои, които взривяват вътрешнополитическото, а и външнополитическото статукво.

Ето само няколко изречения от писмата на Левски: „Турция ще я сгромолясаме наведнъж и на мястото ѝ ще възкресим България с пълна свобода. Днешният век е век на свободата и равноправността на сичките народности. Днес сякой притеснен и потъпкан, сякой, комуто робските синджири тежат на врата, напънал е сичките си сили и търси случай да отърси от себе си по какъвто и начин да е било робското тегло, иска свободно да живее и да се наслаждава с природата божия, иска да бъде човек“. Лудите глави се вслушват в думите на Васил Левски и тръгват да правят революция, изправят се срещу империята. Но има и много други, за които подобно поведение е кощунствено и не може да бъде търпяно.

Почитателите на тогавашната политическа коректност не искат да имат неприятности. В никакъв случай не желаят да страдат под тежестта на свободата. Не искат да решават сами. Предпочитат през определени периоди от време да идва някой османски чиновник и да им казва какво да правят, да им съобщава кои са „добрите“ и кои „лошите“, да им спуска правилата и да дава указанията. А когато чиновникът си тръгне, ще се фотографират, прегърнати с него, и после ще показват фотографията на следващия, за да знае, че са предани. Изобщо империята е построила такъв прекрасен свят, който хора като Левски с „безразсъдното“ си поведение искат да разрушат. Не бива да се допуска бунтарите да мътят главите на българите! И за да не го допуснат, законопослушните граждани пишат прошения до властите, днес бихме ги нарекли доноси, които могат да бъдат обобщени с краткото Вазово „Фанете тогоз!“

Подобно васално поведение е най-страшното предателство на заветите на Васил Левски, както и на всички онези българи, които са се жертвали за нашата свобода. Отричането на свободата е отричане на същността на човека. Без свобода човекът вече не е човек, а обикновен предмет, с когото чиновниците на империята, била тя Османска или някаква друга, правят каквото си искат. Васил Левски и неговите сподвижници искат да сложат край на това робско съществуване, борят се за свобода. И тази борба никога не престава. Продължава, въпреки страха и предателствата.

Петър Волгин