Основата на пеевските апетити към завода стоеше един договор за особен залог

Може без преувеличение да се каже, че в продължение на 7 години успелият (не)млад ДПС-депутат Делян Пеевски всячески се опитваше да налапа Дунарит – едно от най-успешните и печеливши предприятия в България. Беше видно, че той твърдо вярва в следното – оръжейният завод му принадлежи по право като част от „наследството“ на КТБ.

Иначе казано, след раздора с неговия бивш „духовен баща“ Цветан Василев, ДПС-депутатът очакваше да прилапа и Дунарит – по начина, по който докопа например Техномаркет (а и не само). Разбира се, в това си начинание той плътно разчиташе на „пълен съпорт“ (казано по домусчиевски) от различни регулатори и държавни органи – и най-вече от своята първокласна, централизирана адвокатска кантора, формално известна като Прокуратура на Република България. За щастие обаче, този път не се получи – и сега ще ви разкажем как/защо. Или както се пееше в една от емблематичните песни на Протеста от 2020 – „този път Прасето ще остане гладно!“, пише BIRD.bg.

Доколкото – поне в началото на „войната за Дунарит“ – темата получи широко медийно отразяване, ние няма да преповтаряме вече известни факти и обстоятелства. Ще напомним само на нашите читатели, че в основата на пеевските апетити към завода стоеше един договор за особен залог, чрез който италианският предприемач Едоардо Миролио спаси голяма част от депозитите си във фалиралата КТБ. Впоследствие правата на залога на Миролио върху Дунарит бяха придобити от трето лице – а именно, от офшорката-фантом Виафот. След което въпросният фантом се опита да се впише като заложен кредитор на мястото на Миролио, за да може да пристъпи към изпълнение на залога – и така да стане едноличен собственик на завода. Разследване на БИВОЛЪ доказа, че зад тази офшорка всъщност стои довереният адвокат на Пеевски, Александър Ангелов. Последва дълга и сложна плетеница от дела, които към днешна дата – по всичко изглежда – са окончателно загубени от Пеевски и неговите проксита.

Дълга плетеница от дела

Ще маркираме само по-важните битки назад във времето, преди да ви разкажем за основната победа на Дунарит отпреди няколко месеца. И така, да караме поред.

През юни 2018 трети търговски състав на САС отхвърля опитите на Виафот да блокира увеличението на капитала на Дунарит. Офшорката не посмява да обжалва пред ВКС и така решението влиза в сила. Единственото, което можем да добавим, е това – слава богу, че към този момент Стефан Гроздев (известен като „съдията на ДПС“) вече не е в САС. В противен случай… сещайте се. Фантомът обаче се бори кански и във ВАС, където в негова полза „съдът на Жоро“ произнася изключително скодоумно решение на петчленен състав, като докладчикът Христо КОЙчев (не, не е каламбур) е командирован от Варна точно преди „случайното“ разпределение на делото. Така или иначе обаче, това решение идва с твърде голямо закъснение и не успява да помогне на Пеевски да спре придобиването на Дунарит от оръжейния търговец Емко. Струва си да се помни това решение на ВАС, обаче – от него следва, че всякакви сейшелски/каймански пощенски кутии и сламени лица имат „правен интерес“ да бърникат в стратегически сектори на българската икономика – какъвто е оръжейният. Струва си да се помни и това, че според съдия от тричленния състав, който пожела да остане анонимен, лично Георги Чолаков е упражнявал натиск върху съдиите делото да бъде решено в полза на Пеевски. Така или иначе, след като не успява да си свърши мръсната работа, пощенската кутия се самоликвидира и самозаличава през декември 2019, видно от Търговския Регистър.

Междувременно, през лятото на 2017 на сцената излиза ново прокси на Пеевски – новият икономически министър Емил Караниколов. Макар на по-късен етап той да се прочу с безмисления си и комичен полет-за-фурми до Дубай, към онзи момент Караниколов има ключова роля в схемата – да активира ДКК, която да се опита да се впише като собственик на Дунарит на мястото на Виафот. Чрез поредица от съмнителни сделки, в които с пълна пара участват и синдиците на КТБ, ДКК се опитва да направи това, което Виафот не успява – да придобие оръжейния завод чрез договора за особен залог. И тук обаче Дунарит дава свиреп отпор – светкавично плаща задълженията си към ДКК, след което завежда дело, с което да елиминира всякакви възможни претенции от страна на държавната компания. Няма да занимаваме читателите с детайлите по тази отделна съдебна сага, но е достатъчно да посочим само окончателното решение на ВКС от септември 2021 в полза на Дунарит. В него върховните съдии уличават ДКК в „злоупотреба с право“, която е „единствено с цел да увреди ищеца – длъжник“. По-голям шамар от това, здраве му кажи. Същевременно, до ден-днешен не става ясно къде се е дянало плащането от Дунарит към ДКК – според одита на служебното правителство от миналата година, това са едни 50 милиона лева, които „просто ги няма“. Да не би все пак да са стигнали до Пеевски, през някоя друга карибска пощенска кутия? Кой знае… вероятно адв. Александър Ангелов знае. А защо не и Гешев? Но наскоро BIRD разбра и друго. За да бъде батакът между ДКК и КТБ пълен, синдиците завеждат дело срещу ДКК през 2021 поради неплащане на уговорена цена от 21 милиона лева – явно под половината от стойността на мътната „сделка“, сключена през 2017. Но дори и тази частична сума няма да влезе в масата на несъстоятелността на фалиралата банка – понеже преди броени дни синдиците губят делото. И за каймак са осъдени да платят един милион лева такси и разноски. Хубаво е. Готово е.

Както писахме по-горе, с по-нова дата оръжейното дружество отбелязва две сериозни победи в съда. Те реално слагат точка (поне в тази и част) на сагата околко собствеността на Дунарит. Първо, през ноември 2021 съдът окончателно задължи Агенция по Вписванията да заличи залога върху търговското предприятие. На фона и на спечеленото дело във ВКС (което споменахме по-горе), това окончателно слага кръст на апетитите на Пеевски и неговите проксита – били те Виафот, КТБ или ДКК – да овладеят оръжейния производител. Второ, на 10 февруари съдът в Русе отмени отказа на Агенция по Вписванията да впише увеличение на капитала на дружеството. Това всъщност беше вторият ключов компонент в сагата, доколкото именно през това увеличение се циментираше и финализираше придобиването на Дунарит от Емко. През годините срещу него се бореха кански не само Виафот, но и цацаровата КПКОНПИ. Тези конпирови щения обаче бяха окончателно порязани още през 2018 от Върховния Касационен Съд. Към днешна дата КПКОНПИ все още има претенции към Дунарит (неясно на какво основание) в рамките на мега-делото за конфискация на два милиарда лева покрай фалита на КТБ – което вече 6-та година цикли в СГС. Как ще се развие то, тепърва ще видим. Показателно е обаче, че наскоро съдът прекрати едно друго, вторично конфискационно дело срещу Емко и Дунарит – като най-общо мотивите на съдия Кюркчиев бяха, че КПКОНПИ май не знае какво прави. По това прекратено дело тепърва цацаровата комисия ще плаща и солени разноски.

В съда не става – давайте с Прокуратурата!

Търговско-съдебната сага обаче е само едната страна на монетата. Виждайки, че усилията му да пробие през съда (или по-скоро да пробие съда) не се увенчават с успех, Пеевски активира своята любима, вездесъща адвокатска кантора – Прокуратурата. През август 2017, малко след като Виафот губи на първа инстанция в СГС и едновременно с офанзивата, предприета от Караниколов, на амбразурата се хвърля и Цацаров. И по-конкретно, Специализираната Прокуратура и нейният шеф Гешев. Изведнъж се оказва, че всички изпълнителни директори на Дунарит са опаковани в и обвинени като ОПГ – любимата юридическа глупост/измислица, ползвана от спец-прокуратурата за да „хване“ подсъдност. Същото светкавично се прави и по отношение новия собственик на Дунарит, оръжейният търговец Емилиян Гебрев – като във второто ОПГ „за бройка“ са залепени и синът му, и търговският директор на Емко. Източник от прократурата сподели за BIRD, че и до ден-днешен това досъдебно производство „цикли“, като се търсят все нови и нови поводи/предлози то да бъде удължавано, но реално да не стига до съд – като например тройни, петорни, седморни и т.н. експертизи, които да дадат „правилния“ резултат. Но както се казва, от бялото черно не става – та ако ще и целия списък с вещи лица да „изджуркаш“ (казано по барниръбъловски). Същевременно, благодарение на законовите поправки на чудото Барни Ръбъл, през 2017 възкръсна любимата на Цацаров фигура на „вечния обвиняем“ – т.е. беше елиминирана възможността обвиняемият да иска от прокурора да внесе делото в съда след като изтекат 2 години – или направо да го прекрати. От което следва, че обвиняем вече можеш да си седиш и до Второ Пришествие (т.е. докато реши Инструментът на Бог). Въпреки това, все още съществува възможността съдът да задължи прокурора да приключи разследването – отново по инициатива на засегнатата страна. Или поне така е на теория. С определение по ЧНД 2530/2020 от 25.10.2020, съдия Христина Михайлова от СНС дава указания на прокуратурата за приключване на досъдебното производство в двумесечен срок. И до ден-днешен Специализираната Прокуратура отказва да изпълни съдебния акт. Това е безпрецедентна прокурорска наглост и арогантност – но едва ли е изолиран случай. Просто за този случай ние имаме сигурни данни. Какво правим, когато закононарушителят е самият прокурор?! Въпросът е риторичен – не се хабете да отговаряте, другарю Гешев.

Прокурорски автогол

Същевременно обаче, с това ОПГ прокуратурата си вкара огромен автогол. Припомняме – през февруари 2019 британските служби публично оповестиха, че офицерите от руското ГРУ, осъществили терористична атака с химическото оръжие „Новичок“ на британска земя, са точно същите агенти, организирали и покушението срещу Гебрев. Обърнете внимание – терористичната атака на българска земя през 2015 е използвала по-ранен вариант на „Новичок“ – с който са атакувани същите трима човека, които през 2017 спец-каскетите „сглобиха“ в ОПГ. Доста конфузно, не мислите ли?! Хайде да бъде така добра прокуратурата да реши – ОПГ ли са тези трима обвиняеми човека, или жертви на една от най-наглите терористични атаки в новата българска история (за щастие, без летален изход). На фона на всичко това, Главният Сотир имá наглостта да твърди (поне първоначално), че всъщност това било хранително отравяне с рукола и кафе. Смятай!! Притиснати от разкритията на британските служби, впоследствие господа прокурорите обявиха, че са изпратили съдебна поръчка до САЩ с цел лицево разпознаване на офицерите от ГРУ от запис на камера. От тогава минаха над две години – предостатъчно време за изпълнението на такава поръчка. Резултат отдавна има, но се крие. Защо ли се крие – ами за да не стигне делото до съд, очевидно. Така или иначе, прокуратурата отказва да предоставя каквито и да било новини по темата.

По информация на BIRD по това дело в СГП вече са работили поне трима прокурори – Бойко Конакчийски, Стефан Рачев и (отскоро) Зоя Мананска. Към днешна дата първият е вече повишен във ВКП. Архивите обаче пазят интересна информация – през далечната 2006 неговият шеф в СРП Славчо Кържев го уличава в „корупционни договорености, свързани с делата“. Интересното е, че вследствие на това самия Кържев е осъден от Конакчийски за клевета – но пък през 2017 ЕСПЧ „обръща“ тази присъда и присъжда на Кържев 11 хиляди лева обезщетение. Равносметката – данъкоплатците плащат. Отново.

Прокурор Рачев е основно известен с работата си по делото „Наглите“, което няма много общо със сложни, трансгранични престъпления като покушението срещу Гебрев. Също така, той дълго време е бил командирован в СГП от Софийска Районна Прокуратура – любим способ за осигуряването на конкретни резултати по конкретни дела. На последно място, прокурор Зоя Мананска е основно известна с работата си по убийството на Георги Игнатов в Борисовата Градина, по което миналата година СГС постанови оправдателна присъда. Отново не става ясно какво общо има това с разследване на терористична атака с химически оръжия. В интерес на истината, като цяло не става ясно какво въобще прави това дело в СГП, доколкото мястото на тероризма като подсъдност е в Специализираната Прокуратура – пък и Гешев неведнъж е ползвал това като довод против закриването и. Още повече, че агентите на ГРУ са били точно трима – ами, ето ви го „готово ОПГ“. От друга страна, делото срещу „убийците на Пеевски“ пък е в СП – макар те да са само двама. Иди, че хвани прокурорската „логика“. Явно аршинът е двоен – според това докъде трябва (или не трябва) да стигне делото.

Става повече от очевидно, че и тук се прави всичко възможно делото да се протака – и така вече 7(!) години. Така например, според Бойко Ноев българската прокуратура всячески саботира опитите на Организацията за Химическите Оръжия (ОХО) да участва в изясняването на случая, на което ОХО има право по силата на международните конвенции, ратифицирани от България. Нещо повече – нашата информация е, че през 2020 прокуратурата прави опит да спре делото – с аргумента, че офицерите от ГРУ физически се намират на територията на Русия – и че „разглеждането на делото в отсъствието на обвиняемите би попречило да се разкрие обективната истина по делото“. Това е доста странен аргумент при положение, че делото срещу Цветан Василев например вече 5 години е в съдебна фаза, без той да е в България и без дори да е разпитан. Явно аршинът и тук е двоен. Чест прави на съда обаче, че и в този случай си е на мястото. С определение по ЧНД 3290/2020 от 17.09.2022 съдия Тони Гетов отменя спирането на разследването. Най-общо казано съдията посочва, че след като по делото са събрани 16 тома и 6 класьора доказателства, не става ясно за какво са му притрябвали на прокурора тримата обвиняеми руски офицери – срещу които разследването така или иначе се води при условията на задочно производство. И указва на прокурора да продължи да разследва. От тогава и досега, по делото уж се труди прок. Мананска. Показателно е обаче, че така и не е поискано от Русия екстрадирането на тримата обвиняеми. Не че ще ни ги дадат – но очевидно прокуратурата я е страх дори да си ги поиска. Сакън, да не ядосаме генералоберпрокурора Юрий Чайка – когото и Цацаров, и Гешев топло посрещаха в София, и с когото радушно се прегръщаха (в София, че после и в Москва). Даже и общо интервю дадоха Чайка и Цацаров – нещо като семейно представяне в светската хроника на „24 часа“. По зла ирония на съдбата, заглавието на това интервю е „Юрий Чайка: Русия е миролюбива страна, не сме заплаха за никого“.

Всъщност, споразумението за сътрудничество между българската и руските прокуратури, подписано тогава от Чайка и Цацаров, остава активно и до ден-днешен. На 4 април тази година, по време на поредното изслушване във ВСС относно отстраняването на Гешев, Министърът на правосъдието Йорданова изрази недоумение, че Гешев все още не е прекратил това споразумение. Това беше конкретно в контекста на Точка 9 от искането за неговото отстраняване – а именно, бездействието му по „случая Гебрев“. Отговорът на Гешев, наличен на страница 100 от протокола, беше потресаващ. Въпреки формалната дезигнация на Русия като държава-агресор и въпреки изключването и от редица международни организации, според Гешев „нормално е да има взаимодействие между правоохранителните органи на всички държави, независимо от политиката, и въпреки политиката, защото ние не сме политици, а сме професионалисти“. Т.е. за Гешев генералоберпрокурорът Чайка – въпреки че бе замесен в брутални корупционни скандали – продължава да бъде „професионалист“, а определянето на Русия като държава-агресор било „политика“. Може би според Гешев в момента Русия провежда „специална политическа операция“ в Украйна?! Подобно дебелокожо, нагло и бездушно изказване е поредното доказателство за това, кой е един от основните крепители на петата колона в България. И защо този крепител трябва да бъде изхвърлен от съдебната система час по-скоро. Господи, прибери си Инструмента. Амин.