Коментар на Светослав Иванов

Това се случва с всички преговори, които започват с ултиматуми. Ултиматумът е най-големият враг на преговорите, освен ако някоя от преговарящите страни не се готви за война. А нови избори ще приличат на истинска война, но не като битка, в която противниците ще имат ясни позиции, а като някакво политическо раздвоение на личността, гласи коментар на Светослав Иванов по bTV.

Защото ако приемем, че правителство няма да има заради провалените преговори, как след това тези партии ще правят кампания с презумпцията, че след изборите вероятно отново ще трябва да преговарят? Точно като в „парадокса на Пинокио“.

Представете си, че той казва – „Носът ми порасна току-що“. Ако това е истина, той е излъгал, защото всички знаем, че носът му расте само когато лъже. Ако пък не е излъгал и носът му наистина е пораснал, тогава той не расте само когато лъже. Объркахте ли се?

Същото се случва и в момента на политическата сцена. Кой лъже и чий нос ви се струва пораснал? Когато Мария Габриел е казала, че няма да внесе състав на проектокабинет, но в крайна сметка направи точно това? Или когато Борисов заяви, че не бил близък с ДПС и не се опитвал да ги включи в разпределянето на регулаторите? Или когато Асен Василев каза, че за смяна на Тагарев по време на преговорите не е ставало и дума? Объркахте ли се?

Проблемът при парадоксите е, че те са свързани с въпроси, на които и двата отговора водят до един и същи резултат, от който отново произлизат същите въпроси и съответно - същите отговори. Когато се стигне до такава ситуация в политиката, потъваме в още повече парадокси.

„Вие сте на ход“, прозвуча и от двете партии в края на седмицата. Тоест, ако едната партия очаква от другата да направи ход, а втората очаква същото от първата, никой няма да направи ход. Истинска задънена улица, от която няма излизане. Освен при разместване на преговорните позиции, което е възможно само чрез нови избори.

Но тук пък възниква следващият парадокс - кой ще е виновен за предсрочните избори? Едната коалиция ще обвинява другата, че преговорите са били взривени, а вторите ще сочат с абсолютно същите обвинения първите, докато за гласоподавателите и на двете коалиции и двете твърдения ще са истина и в същото време – лъжа. Отново загуба на време, същите въпроси, същите отговори и вероятно същият резултат.

В този смисъл не знам дали осъзнавате, но в момента ставаме свидетели на политически елит, който много, ама много сериозно губи времето на цяло едно поколение. А когато някой ти губи времето, няма начин да му простиш, което води до следващия парадокс – трябва ли в момента да отиваме на нови избори? Ако отидем на нови избори, които произведат подобен резултат, тогава въпросът ще е – защо се е налагало да ходим на избори? Ако се получи различен резултат, тогава въпросът ще е – защо допуснахте да отидем на избори? И двете коалиции няма да имат отговор на тези въпроси.

И за да не ви обърквам тотално, ще кажа, че истинското разсичане на серията от парадокси не се крие в отговори на все същите познати въпроси. Истинското разсичане се крие в предотвратяването на тези парадокси, но се опасявам, че времето за това изтече. Пътят оттук нататък е нова спирала, до тоталното разглобяване на големите цели и институциите.