В последния ден от „Седмицата в памет на Ангел Кънчев по повод 150 години от неговата саможертва в името на Отечеството“, организирана от Регионален исторически музей - Русе, предоставяме информация за деня на смъртта на героя.

Събитията около смъртта му са разказани от Захари Стоянов.

Захари Стоянов е оставил най-образното описание на гибелта на Ангел Кънчев, когото той познава като един от редовните посетители на читалище „Зора“, приятел с младежите от читалището. Разказва като очевидец. Случилото се на 5 март 1872 г. той свързва в спомените си с посрещането от Видин на новоизбраният български екзарх Антим. В действителност на този ден пристига делегацията от Цариград, която е трябвало да отиде до Видин и да придружи Антим в неговия път до седалището на новоучредената Българска екзархия. Захари бърка и деня – казва, че е събота, но 5 март 1871 г. е неделя. Преминаването на реката и границата между Влашко и Османската империя (Гюргево - Русе) се осъществява чрез малко турско параходче - Сейре. За да се качи на него пътникът трябва предварително да е получил червено билетче, заверено на базата на показано тескере (паспорт).

„Часът бе около 10½ по турски. Натрупаната навалица около скелята отваряше път на няколко румънски офицери и дами, които идеха откъм града и отидоха на парахода; с тях заедно вървеше и Ангел Кънчев, може би нарочно, като е искал да се възползува от лъскавата им униформа, за да премине по-свободно. Той изглеждаше така, като че малко искаше да знае кого чакат русчукските жители и кой ще да дойде.

Той премина през стражата, състояща от няколко души арнаути, като подаде своето червено билетче на Али ефенди, и наближаваше вече да влезе в парахода, когато тоя последният го спря да му иска паспорта. Ангел Кънчев започна да търси из джебовете си, но като не намери никакъв паспорт, каза на Али ефенди, че може би да го е забравил у тях или на кавенето, и тръгна да отиде да го търси.

- Хайде да отидем по-напред в писалището на паспортите, да видим дали действително ти си взел паспорт – отговори Али ефенди и подкара напреде си Ангел Кънчев. Той се покори на грубата заповед и тръгна към писалището на паспортите, пожълтял и разтреперан.

Писалището на паспортате се намираше така също на скелята на 100-150 крачки разстояние. Присъствующите там приятели и познайници на Ангел Кънчев не обърнаха сериозно внимание на тая случка, която се считаше като нещо обикновено с пътниците, които отиваха в турско време за Румъния. Само пашите - на флотите и военният, - които надуваха своите наргилета пред хотел Гюлшен, попитаха Али ефенди каква е вината на тоя българин.

- Иска да премине без паспорт, ефендим - отговори низко¬поклонният чиновник, като направи раболепно темане чак от земята.

- Ако му гледаш кайфета, ще кажеш кой знае какъв банкерин е, а той, чапкънинът, паспорт даже не си взел - отговори един от пашите.

Десят минути обаче не се изминаха, когато очите на цялата публика бяха обърнати към зданието на паспортите от грубия глас на няколко арнаути-заптии, които се деряха да викат, доколкото им стига силата: „Тутун!“ (Хванете го!) До каква голяма степен беше удивлението на публиката, като видя, че лицето, подир което викаха заптиите: „Хванете го!“, не беше други никой освен Ангел Кънчев. Той бягаше, колкото му държат краката, от писалището на паспортите към скелята, а Али ефенди заедно с двама заптии с голи сабли в ръцете тичаха подиря му да го гонят. Публиката, която се намираше напредя му по пътя, повечето жени, уплашени от това ненадейно произшествие, разделяха се на две колони, наляво и надясно, и отваряха свободен път на хероя, който приличаше в това време на разярен лев. Не се уплашиха обаче и турските паши, които бяха насядали пред хотел Гюлшен и покрай които трябваше да премине Ангел Кънчев. Щом видяха тия каква е работата, скочиха на крака, кой със сабля, кой със стол в ръцете, и се приготвиха да заградят пьтя на приближающата се жертва. Примерът на пашите се последва от мнозина матроси, слуги и пр. Викове: „Хванете го, дръжте!“, „Ще избяга!“, „Не е добър човек“– се слушаха навсякъде. Страшно смущение последва в средата на грамадната публика, която се притискаше в отстъпванието си между високия бряг и Дунава.

Когато Ангел Кънчев се видя, че е заграден от всяка страна, а именно – от дясна страна – брега на Дунава, от лява – водата, отзадя му – Али ефенди и заптиите с голи сабли, а отпреде му тоже същото, той се спря за минута и с голяма бързина извади изпод връхната си дреха един револвер, с който се обърна срещу заптиите. Тия последните, които наближаваха вече да хванат своята жертва, щом видяха, че лъсна револвера, замръзнаха на местата си, още повече че тия едва ли са очаквали да им попадне човек из русчукските улици, снабден с револвер. Един изпомежду тях падна по гърба си, изпусна саблята и с издигнати нагоре ръце молеше за пощада разярения юнак; други хукна да бяга към немската скеля така бърже, щото дългият му ямурлук взе положение да четеш отгоре му пари; а третият, Али ефенди, нагази в Дунава до колене. Но не само тримата заптии се разбягаха; всички присъствующи там наоколо, в това число и двамата горепоменати паши, очистиха пътя. Всеки бягаше от страшното лице на героя или, по-добре, от неговото хладно оръжие. Разбира се само по себе си, че турците не побягнаха окончателно; множество заптии заеха позиции с пушките си зад ближните дувари.

Три до четири пъти цъкна с револвера си А. Кънчев подир тримата души заптии, но нито едня път не можа да гръмне. Тогава той пристъпи още няколко крачки напред, тялото му затрепери като есенен лист, големите му огнени очи се задръстиха от сълзи, изгледа жално наоколо си и след като извика с треперящ глас: „Да живей България!“– хвана с две ръце дръжката на револвера си, студеното желязо на който напъха в пресъхналото си гърло... Глухо изгърмявание, като изпод земята, се раздаде наоколо, револверът, който не хвана против заптиите, отскочи настрана, двете ръце, които преди малко го стискаха, яко се заловиха за космите на разбития череп, като да искаха да прекратят болезнените действия на куршума, който беше се загнездил вече в мозъка - и грациозното тяло, безчувствено и окървавено, претъркули се на земята като клас, прерязан с жетварския сърп!...

Тая дързостна постъпка на А. Кънчева, която на минутата още се разпространи из целия град, като молний порази мало и голямо. Ония, които се занимаваха само с алъш-вериша и мислеха изключително за своите собствени черва, наричаха тая постъпка глупава и неразумна; други изказваха своето съжаление към младия патриот; трети не можеха ди си обяснят защо и за какво той се убива и пр. Не погледнаха обаче така косвено на въпроса турските правителствени мъже от Дунавската област и техните раболепни аркадаши – чорбаджиите. Те поклатиха злобно глава и неволно бяха принудени да се замислят малко по-сериозно.“

Захари Стоянов. Записки по българските въстания. София: Наука и изкуство, 1981, 66-68 стр.

Регионален исторически музей - Русе, Фейсбук