Едва от три месеца живея в Дания...

До скоро мисълта за Родината пълнеше очите ми със сълзи. Копнеех за красивата ни природа, за по-топлия климат, за малките улички и хората, с които имах приказка на всеки ъгъл. Липсваха ми приятелите, които ме познаваха толкова добре, че можеше да напишат книга за живота ми.

Липсваха ми определени места и емоциите, които свързвах с тях. Липсваше ми всичко, което под една или друга форма изпълваше ежедневието и душата ми с усещане за принадлежност, любов и смисъл. Но в един момент желанието за по-достоен и спокоен живот надделя над всичко, което имах. И трябваше да започна отначало, напускайки зоната си на комфорт и всичко, което познавах. Всичко, към което принадлежах и... принадлежеше на мен.

Напуснах България, но България не напускаше мен.

Нужни ми бяха около три месеца, за да се прокрадне в съзнанието ми идеята да остана тук постоянно. България ме предаде. Разочарова близките ми, приятелите ми и семейството ми. Ще отнеме бъдещето и на моите деца, така както отне моето.

Патриотизмът и родолюбието ми няма да нахранят семейството ми, нито да му осигурят елементарно спокойствие, с което да живеем хармонично. В държава, в която на първо място хората се борят за физическото си оцеляване, духовната храна е нещо, чието значение се размива във битова клоака.

Няма да се подчиня и примиря с мизерията, която се е вкоренила в тази, иначе красива страна. Няма да рискувам бъдещето на децата си и своето, в името на любовта към България. Няма да подчиня живота си да се боря ежедневно с вятърни мелници. Нито да пилея време в опити да преглътна тази болезнена действителност. Няма да позволя на системата ни да ме асимилира, да ме изцеди и ...изхвърли на боклука.

Ще живея там, където се чувствам преди всичко Човек. Там, където грижата за хората и тяхното физическо и психическо съществуване е с Приоритет. Там, където казаната дума е мяра за чест и достойнство. Там, където не смачкват и не потискат тези, които искат нещо повече от живота си. Там, където е много по-трудно, но си заслужава всяко усилие.

Там, където с даденото обещание започва и самото изпълнение. Където нещата се довеждат до край. Където няма многоточие, а резултати. Всъщност там, където имаш шанса да живееш, а не просто да съществуваш.

Обичам те, Родино, но ще те предам, защото това, което ми предлагаш ме опустошава всеки ден. Оковава ме и ме наранява.

Обичам те, Българийо, но повече обичам перспективата за нормално бъдеще!

И тук се разминаваме.

Автор: Боряна Енчева