Бледите подобия на предизборни програми не засягат най-важния проблем на страната – политическата криза

На изборите решаваме на кого да поверим страната за следващите 4 години. Но не само това. Определяме и как избраниците ни да си вършат работата. Така си даваме известни гаранции, че политиците ще се придържат към обещанията, които дават преди вота. Това не им пречи да ни излъжат, разбира се. Но го прави малко по-трудно, пише Людмил Илиев във вестник СЕГА.

Затова е важно обещанията да са разписани предварително, при това колкото се може по-подробно. Така избирателят знае какво да очаква и, съответно, за какво може да настоява пред бъдещите управленци. Да, предизборните програми са скучни, до голяма степен се повтарят и застъпват една друга. В крайна сметка обаче това са условията на договора, който гражданите и политиците сключват на вота. Лошо е, ако не четеш текста на договора, който подписваш, когато даваш гласа си за някого. Още по-лошо е, когато изобщо не изискваш такъв договор.

Затова е направо изумително с какво безразличие се посрещат бледите подобия на програми, които имаме досега. Половината кампания на практика мина. Трябваше да сме получили от всяка партия по една книжка с дебелината на ученическа тетрадка, в която да се обяснява какво да се направи, за да се измъкнем от кризите, в които се дави страната. Нищо подобно. Кампанията си тече лежерно, а вълнения предизвикват единствено личните задявки между претендентите за депутатските кресла.

Може би затова политиците не се интересуват особено от писането на програми. Преди изборите през април м.г. ГЕРБ, дотогава управляваща партия, тържествено представи дебел документ от 128 страници с бъдещите й управленски планове.

Сега герберите решиха, че „програма” звучи прекалено слабичко, и удариха избирателя с гръмкото „План за възстановяване и развитие на България”. Жалко, че не разбрахме кой знае колко от него заради неутолимата жажда на Борисов да демонстрира деберлашкото си остроумие при представянето на документа. От „Продължаваме промяната” пък разчитат на модифициран вариант на т.нар. „Програма за нулева корупция”, която публикуваха през октомври м.г.

БСП, въпреки легендарните възможности на социалистите да произвеждат платформи, насоки и планове, също не е показала нищо досега. ДПС пусна „програмна декларация”. Желаещите да я четат едва ли са стигнали по-далеч от „преамбюла” й, в който се излива порой от обвинения срещу кабинета „Петков”. „Възраждане” изглежда ще ползва своята написана в атакистки стил платформа от 2021 г. Само „Демократична България” се погрижи отрано да публикува програма, но не е направила почти нищо, за да я популяризира.

Така стоят нещата. А още през юли се разбра, че ще има предсрочни избори. Какво правиха умните глави в партиите досега, че все още ги чакаме да благоволят да обяснят как възнамеряват да управляват?

Тази работа не се прави само с ТВ участия и гръмки речи по градските площади и селата тази работа не се прави.

Но добре, да речем, че в някакъв момент, макар и късен, партиите все пак ще излязат с някакви документи. Можем да се обзаложим още отсега какво ще липсва в тях – намеренията им за разрешаването на политическата криза. Това е ключовият въпрос, от който зависи всичко останало. Битките между политиците са най-голямата пречка пред справянето с другите бедствия, сполетели страната. По това спор не може да има. През 2021 г. партийните вождове трикратно се провалиха с опитите да се състави редовно правителство. Четвъртият опит се оказа успешен за извънредно кратко време – едва 8 месеца. Какви гаранции имат гражданите, че същото няма да се случи и сега, и в началото на 2023 г. няма да се запътим отново към избирателните секции? Ами, никакви.

Никой няма план да се справи с политическата криза

Засегне ли се темата, отговорите на различните политици се свеждат до едно и също – гласувайте за мен и ще оправя положението. Как ще го оправиш? С кого ще се събереш, за да го оправиш? Как ще се разберете? Каква сделка ще сключите, за да подсигурите политическата стабилност на страната възможно най-дълго? Отговори няма. За да се дадат такива, трябва дълбоко да се задълбае в политическите отношения. А това нито един политически лидер не иска да направи преди изборите. Защото ще изникнат още по-неудобни въпроси – за възможността да се сформират политически съюзи, доскоро обявявани за невъзможни, а утре – за крайно необходими.

И още нещо, което със сигурност няма да се адресира в партийните програми – въпросът за президентското управление. Не говорим за популистката инициатива на Слави Трифонов за референдум за преминаване към президентска република. А за настоящото положение на нещата, при което почти перманентната политическа криза позволява на държавния глава Румен Радев да управлява страната.

Това е адски сериозен политически и конституционен въпрос, по който засега надигат глас само ДБ (по-тихичко) и БСП (по-свирепо заради политическия раздор между Радев и соцлидера Корнелия Нинова). И двете формации обаче не показват с нищо, че възнамеряват да потърсят трайно решение на казуса. А останалите се правят, че нищо особено не се случва.

Ето за такива неща трябва да се говори в партийните програми. Общите приказки за по-добър стандарт на живот, стабилизиране на икономиката, борба с корупцията и т.н. можем да ги слушаме и по телевизията.