Лустро опитва да прикрие политическата нищета и в тази кампания

Мая Манолова е с нова прическа. Делян Пеевски е неузнаваемо слаб. Лозан Панов си избра правилните очила. Всичко това са не просто житейски случки, а елементи от предизборната кампания. Целенасочено или просто „спонтанно“ те ознаменуваха нейния старт. Символизират промяна, която съответните политици искат да внушат, че носят, пише Диян Иванов във вестник Сега.

Президентът Румен Радев се цели във втори мандат, настоящото правителство е негово. Няма как да обещава цялостна промяна, но все с нещо трябва да увлича хората. И стартира предизборната кампания с... лицеви опори и изкачване на Черни връх. Посланието (силен човек, лидер, годен отвсякъде) цели с външно лустро да се пропагандират вътрешни качества. И най-долу по веригата лозето масово се копа със същата мотика. Например варненският депутат Ерджан Ебатин тия дни попя Франк Синатра в телевизионния праймтайм. Грим, гимнастика, песни и танци се мъчат да представят богат вътрешен свят в политиката.

В цялата работа има ирония. Тя е, че с митичен мускул преди 20 години Бойко Борисов завладя женските сърца и мъжките умове. Детронирането и отрицанието на лидера на ГЕРБ днес става чрез същата тактика по постигане на физически блясък (или поне опит). Но истинската беда е много дълбока. Тя е, че липсват идеи. В политиката вътрешното качество се постига единствено чрез идеи. Няма ги, заради което опаковката се мъчи да компенсира съдържанието.

Проблемът е адски сложен – и цивилизационен, и усложнен на роден терен от специфики. ХХ век бе периодът на политически идеи. Но, оказа се, заради тях човечеството се избива. Поучени, в XXI вече не спорим с идеи. Пък и няма отде да се появят след триумфа на капитализма (по Фукуяма). Различията са относно инструменти. Спорно е дали Фукуяма е прав в същността, но че точно така се развива светът, е факт. Финансово-икономическата криза през 2009 г. не роди нови идеи, нито тероризма и бежанците го направиха. У нас пък в исторически план е имало два идеала – един изпълнен въпреки хилядите условности (национален – за наличие на държава), и втори - провален (социалистически). Отделно от това нашата вътрешна политика почти винаги е проекция на чужди столици – Берлин, Москва, Брюксел, Вашингтон...

В тази обща нищета и конкретна посредственост стигнахме дотам прическите да запълват освободеното от идеите пространство. Или пък компенсацията да става чрез юруш с видео във фейсбук – появи ли се проблем, на мига да бъде окракян с лично присъствие, независимо какво се предлага, как, или без нищо се предлага - важното е да си там и да крещиш. Социалните мрежи, които по принцип са фастфууд култура, станаха пръв приятел на тази имитация на политика.

Все пак е възможно, ако не идеи, политиците ни да предлагат различни подходи. Въпросните инструменти. Но не става, с което са неразличими в очите на хората. Край ТЕЦ-овете кандидати еднакво успокояват хората, че... няма да бъдат уволнени сега, а после.

Линейки еднакво обикалят в безизходица болниците, независимо кой управлява. „Демократична България“, „Продължаваме промяната", а и ДПС се изхитриха през последната седмица да обещават „достигане на европейските жизнени стандарти до 3-5 години“; заклинанията им са римейк на 800-те царски дни. Митичната правосъдна реформа пък е чудо като образователната и здравната – едно голямо нещо, което поради несбъдването е перманентно нищо; но никой не е сигурен няма ли да остане нищо и ако се случи.

В безизходицата БСП дори почти приравни отхвърлянето на Истанбулската конвенция с идеал. Или-или заради нея - по повод евентуални коалиции. Що за чудо? Но това не е трудност в крайна сметка за БСП, защото 99% от партиите не щат да чуят за конвенцията.

В тази еднаквост различни остават единствено усмивката, сините очи, чупките, стойките - на Кирил Петков, Манолова, Радев.... Различна е и Нинова с коня си. Разбира се, публиката може да се ориентира по критерия „честност“ – да дава доверие на некорумпираните хора. И се опитва. Но „честността“ е най-относителното понятие. За кюлчетата в чекмеджето обикновено се разбира след десетина години във властта. А и ние не познаваме никой от политиците лично, че да сме сигурни пълно или празно е чекмеджето им. Затова и публиката винаги се обърква.

С една дума – идеите не могат да бъдат заменени като базисна политическа ценност. Именно те са ориентир за честността. През идеята и начина на отстояването ѝ например личи честността на Вапцаров. Няма ли ги, под опаковката лесно се скрива лъжата.

Цялото това генерално отсъствие води до множество промени.

Политиката се пълни с откровени глупаци или кариеристи, понеже новата прическа е лесна задача за разлика от идеята. По-мобилен става и електоратът. След като липсва какво да го закотви край партия или личност, един ден е при Слави Трифонов, веднага на другия – при Кирил Петков. Самата политика заприличва на електроуред – не знаем как ще работи, водим се по рекламата; ако даде накъсо, по друга реклама ще клъвнем. И така се движим от повреда на повреда.

Тези проблеми не са само български, но в България се усещат по-тежко. И независимо какви са причините, означават едно – повече ненормалност, повече аполитичност в нормалните хора.