Или защо лявото пространство започна да прилича на дясното

Тия дни лявото пространство ражда новини. Едва ли някой се вълнува, а трябва. Новините носят малко конкретика и значение в днешния ден, но доста отвъд хоризонта на делничността. Те са, че нещо се мъти вляво, бълбука, бушува, отбелязва Диян Божидаров във вестник СЕГА.

След старите, Корнелия Нинова готви нов патриотичен блок. Нарича го фронт. Иска да вкара и центристки сили. Но е против в него "Левицата", издигнала в София Ваня Григорова. Самата Григорова само да каже "Ставайте!", хиляди социалисти биха тръгнали след нея. В "Левицата" има доста "люспи" от БСП. Те и нови за лявото птици се мъчат да снесат край Румен Радев - гравитиращият край "Дондуков" 2 Александър Маринов казва, че се готви партия с идеите на президента; гръбнакът й щял да бъде инициативата за запазване на 3 март като национален празник. Президентът пък говори за народен гняв и "неизбежни политически последици", бранейки Паметника на съветската армия. Понеже лявото и националистическото в изреченията все повече са допълнение към подлога Русия, Костадин Костадинов държи под око процесите. Той казва, че и Григорова, и "партията 3 март" са продукт на американското посолство.

Не бързайте с критиката, че всичко това са дребнотемия! Налице е интересен процес. Той е, че лявото е новото дясно. Съвсем доскоро новините за преобразуванията в политическото пространство - мътенето, снасянето, люспите, сбиранията, разлъките..., раждаха десните. Там бе "многото вожд и малкото индианец". В момента дясното е монолитно, размества се лявото. Конкретно процесът е свързан с разлагането на БСП. Но нещата са по-дълбоки.

За да си ги обясним, трябва лентата да бъде върната назад. А и да погледнем в политическата психология. Следва да се уточни, че всички понятия "ляво", "дясно" и т.н. в този текст се базират не на теорията и практическото приложение, а на това как се схващат според мнозинството хора. Примерно Нинова я титуловаме лява, макар да не е. Та, връщаме лентата:

След 1989 г. дясното се идентифицираше с реформите, трасиращи пътя към новото светло бъдеще. Европа, Запад, капитализъм, къща с райграс, почивки в чужбина през две недели, от птиче мляко... - дясното го олицетворяваше. Едни българи се пишеха десни, понеже мечтаеха за тия неща.

Други не се пишеха, но също мечтаеха. Затова и партиите на килограм предлагаха още дясно. Всяка нова бе дясна, поне дясно-центристка. Постоянните скандали бяха именувани като спорове около доставката на гореспоменатите благини.

Процесът продължи повече от 20 години. В доминиращия наратив дясното бе синоним на "добро", "модерно", "хубаво". Съчетаваше се с идеите за либерализъм, глобализъм. По едно време, бавно и полека, са оказахме изпълнили идеалите. Не изцяло, понеже няма как. А доколкото е възможно ги реализирахме - капитализмът донесе ползи за едни хора, за други - не; някои си имат дворци с райграс, други не... (точно както е на Запад). От друга страна, този процес течеше успоредно с едно забавяне - на (само)осъзнаването на фактическите промени. Така ние реално постигнахме идеалите, макар да не го проумяваме до днес. Имаме си задачи за решаване - реформиране на правосъдието, рафиниране на корупцията, Шенген.. - но, общо взето, живеем в това, което се бе отворило като път. А несъзнаването на постигането на идеалите ни пречи да проумяваме много от случващото се днес.

Но да се върнем на партиите. Те вече няма как да ни предлагат повече дясно. Повече Запад - закъде? Каквото-такова.

Нека погледнем и в смисъла на политическия процес. Той е идентичен на това, което всеки човек прави в живота си - мъчи се да променя средата към по-добра. Тоест, когато не може да искаме още бляскав Запад и капитализъм, това не значи, че ще застинем без желание за промени. Но къде да ги търсим? В бъдещето? Достигнахме го, няма ново светло. А като няма на какво да се уповаваме, откъде да черпим порив? От миналото, разбира се

Обръщането назад не е български патент. Западният свят в последните 300 години е имал едва три порива с взор напред - след Френската революция; в края на XIX - началото на XX век - бунтовете и идеите, проектирали се през 1917 г.; след Втората световна война. Останалото е било реакция, бъдеще чрез миналото. Специално в български вариант светлото бъдеще бе най-добре материализирано при строeнето на комунизма. Обаче в края на този период, при яснотата, че комунизмът няма да бъде построен, дори тая вярваща в бъднините държава се обърна към миналото - и се появиха филмът "Време разделно", Възродителният процес.

Да се върнем в днешния ден. Десните опитват нов прочит на миналото през свалянето на автомата "Шпагин". Но управляват държавата от десетилетие и половина (без малки периоди при Орешарски и служебни кабинети). Тоест към липсата на идеал дясното прибавя още един важен проблем - че то е статуквото. От друга страна, Западът като идеал бе припознаван доста отвъд реалността, едва ли не като рай - и доста българи са разочаровани. Къде тогава се очаква да има живец в политическото пространство? Кой се мъчи да предложи контраразказ? Лявото, естествено. Плюс сходния му национализъм. Затова там има търсения, очаквания, трепети...; боричкания, съюзи, разводи - мърдат нещата. На помощ им идват кризата на либерализма в глобален мащаб, тръбата за сбор зад Русия при войната с Украйна. Но независимо от случващото се по света, именно изчерпването на онази мечта от началото на 90-те е базата на трансформацията в народопсихологията и свързаните с нея политически процеси. Процесите биха били дори водопад, ако Нинова се оттегли и отпуши извора.

Следва да се повтори - това търсене на "новото" е ровене в миналото. Призраци може да бъдат извадени, или просто да тече комедия. Но като няма нова нива, единствената възможност е да копаеш старата.

Всичко това, разбира се, са процеси доста отвъд пряката политика. Но и тя е част от тях. В крайна сметка може да се предположи, че българското ляво и национализмът тепърва ще търпят промени. А дясното ще се барикадира като бастион срещу тях. Доскоро бе обратното.