Тези дни в популярен сайт прочетох за историята на една лекарка от Смолянско.

Налагало й се да изражда бебета на свещи, понякога й се налага да язди кон, когато пътят е непроходим, особено през зимата.

Налага й се да работи денонощно без почивен ден, защото обслужва 30 населени места. Името й е Снежана Бакърова.

Всъщност само тези няколко изречения казват всичко и сякаш няма нужда от излишни думи. Във фейсбук страшно много хора са споделили написаното за нея, коментирали са го. И какво прави впечатление в тези коментари? Те са просто един протестен вот срещу тъпите страсти, в които ние всички сме се оплели Протестен вот срещу всичко, което ни спъва да живеем по-нормално, етично, честно. Че сме много малки на фона на такива хора и трябва да ни е срам. И то много.

Когато прочетеш за д-р Бакърова, съзнанието моментално отива при корумпирани нейни колеги, които първо започват с парите, а после с останалото. При оядени от проценти тарикати, които, имам чувството, стават все повече и повече. При схемаджии, приватизационни милионери, при всички тези, които изсмукаха соковете на държавата.

Да, ясно е, че те няма да върнат нищо. Ясно е, че всичко е само на приказки. Но поне да се замислят малко - колко са жалки пред една такава жена, която живее тук, сред тях.

Хора като лекарката от Родопите са най-естественият коректив в милата ни обрулена родина. И щом още има такива като д-р Бакърова, това значи, че някой ден тази страна може и да се оправи. Има някакъв шанс и надежда.

Пиша малко по-емоционално, но наистина такива герои (мисля, че по-точна дума не е измислена) могат да те разчувстват и да се гордееш, че живеят някъде близо до теб. И как няма, когато повечето от нас, не всички, но повечето се интересуват единствено от поръчкови сънища, от безсмислени аксесоари, от пълни хладилници. Да не изреждам още, защото ще напълня вестника.

Не казвам, че всички трябва да бъдем герои като нея. Но си мисля, че ако изповядваме една стотна от нейната философия за живота, само една, тук и не само тук, а целият свят ще бъде едно прекрасно място за живеене.

Знам и си давам сметка, че така изказани, тези неща звучат доста банално и в тях няма нищо иновативно, както обичат в последните години да се изразяват доста хора. Но пак си мисля, че без душа, доброта, съпричастност съвсем ще се загубим във времето.

Прочетох за д-р Бакърова през телефона си в едно заведение с приятели. По същото време на съседната маса, много близка до нашата, за голям късмет седяха четири жени на почти средна възраст. Няма да описвам как изглеждаха, това не е интересно. Няма да описвам как бяха облечени - тяхна си работа. Но само ще кажа, че в обсега на близо два часа разговорът се водеше около някакъв маникюр.

Той беше в центъра на споровете им, на смеха им, на всичко. Единствено от време на време това се пресичаше с няколко селфита и пак същото.

Нямам нищо против някой да говори за маникюр. Но когато това се случва цели 120 минути и явно тази тема е толкова глобална и жизнено важна, поне за човек като мен остава усещането, че има някакъв проблем. А и когато този висок естетско-философски акт се случва, докато четеш за лекарката, която прави чудеса за хората в Родопите, сърцето ти наистина може да отиде вдясно. Наистина целият ти организъм може да промени формите си. И наистина можеш да се парализираш от двете, направо бих казал, жестоки крайности.

Същото усещане можеш да получиш и когато прочетеш новините от деня. Осемдесет процента от тях са: някой обрал нещо, друг приватизирал нещо, трети откраднал нещо, четвърти тепърва ще краде.

Не знам как да завърша. Единствено бих искал да прегърна тази жена. И, надявам се, не звуча патетично, а съвсем нормално и естествено.

Автор: Елин Рахнев