Андреана Николова мечтаела да стане хирург, съдбата ѝ отредила да бъде Кармен и Азучена

Интервю на Нели Пигулева за "Утро"

Залата е притихнала. Светлините са приглушени. Диригентът вдига ръце и музикантите в оркестрината започват с тих, но постепенно нарастващ драматизъм въведението към една от най-покъртителните арии в оперната класика - арията на циганката Азучена, която разказва трагичната история за това как е отгледала детето на смъртния си враг. Колкото и пъти да са слушали тази ария, почитателите на Верди и на „Трубадур“ неизменно усещат как в гърлото им се надига топка, предизвикана от безутешната драма на една майка и противоречивите чувства, които я разкъсват. 
А какво ли е за артистката, изпълняваща ролята на Азучена, да преживява тази драматична съдба всеки път, когато излезе на сцената?  
О, да - Азучена е в Топ 3 на любимите ми роли, засмива се русенката Андреана Николова, мецосопраното, което публиката винаги с радост аплодира на сцената на Русенската опера. 
Освен Азучена на Верди нейният Топ 3 включва Кармен и Далила от едноименните творби на Бизе и Сен Санс
Всеки мецосопран си представя себе си в тези роли - роли на изкусителни, сластни и властни героини, заедно с това и трагични, казва Андреана Николова. И разказва: „Когато пях Азучена за първи път, бях съвсем млада. Помня, че когато дойде Манрико - тенорът Калуди Калудов, както винаги, веселяк и шегобиец, та, идва той и пита: „Коя е майка ми?!“. И се оказва, че това съм аз - 26-годишната... Често това е съдбата на мецосопраните - ролите обикновено са на зрели жени, които преживяват дълбоко и пронизително, и да, тези образи не винаги са положителни, което пък удвоява сложността на ролята и се превръща в двойно предизвикателство за солиста. За това също подготвям моите ученици“. 

Учениците на Андреана Николова са в класа по класическо пеене в Националното училище по изкуствата „Проф.Веселин Стоянов“. Самата Андреана е завършила същото училище. Постъпила е там в 10 клас. 
„Вкъщи винаги се е пеело. Никой не се е занимавал професионално с музика, но семейството ни е артистично. Баба ми знаеше неизброимо много народни песни - автентичен фолклор. Когато се събирахме за различни празници, самото празнуване означаваше много музика и пеене. Пеех и аз. Но нито аз, нито родителите ми са си мислели, че това би могло да прерасне в нещо, което да ме свърже завинаги с музиката. Дълго време бях убедена, че по начало всички пеят вярно. Не си представях друго. И бях страшно учудена в училище да видя, че има деца, които не можеха да възпроизведат мелодия“, разказва солистката. 

Класическата музика влиза в живота на Андреана малко по-късно, когато семейството заминава за бившия Съветски съюз, където бащата работи известно време в Коми. Пети и шести клас момиченцето завършва в руско училище. А руското образование включва не само учене по учебниците, но също и натрупването на обща култура, което ще рече докосване до класиката в литературата, изобразителното изкуство, театъра, музиката. 
Когато газиш в сладка вода, тогава се навеждаш и пиеш  - обяснява метафорично русенката. Така постепенно тя открива невероятното удоволствие да се занимава сериозно с музика. Баща и ѝ купува пиано и тя тръгва на уроци. 

И все пак, това все още не предопределя бъдещото решение на Онди - както я познават всички близки и далечни приятели и колеги - да вземе съдбовното решение да се посвети на операта. 
„Възприемах моите занимания като нещо естествено, което ми доставяше удоволствие“, признава тя. След завръщането в Русе постъпва в 7 клас в Руската гимназия. 
„Тогава започнаха и промените и директорката на гимназията Екатерина Трифонова, нейната заместничка Иванка Касчиева и екипът им направиха училището за европейски езици“, казва оперната прима.

След 7 клас тя влиза във френската паралелка. Имахме две невероятни преподавателки - различни по стил и излъчване, но изумителни професионалисти и еднакво взискателни - Лидия Спасова и Вяра Абаджиева, припомня си Андреана Николова. 
Разбира се, тогава тя не е мислела, че след време и тя ще влиза в класна стая и ще предава също толкова взискателно азбуката на оперното пеене. Но дотогава ще минат години. Човек трябва да узрее за тази роля - това решение не може да се вземе спонтанно, убедена е тя. 

А преди да достигне до него, ѝ предстои дълъг и интересен, увлекателен и пълен с артистични предизвикателства път. Увлечена от класическата музика, докато учи в Европейското, тя започва да посещава уроци по пиано при Латинка Стайкова.
„Винаги с възхита съм гледала оперни постановки, но не съм си представяла себе си там. Само че госпожа Стайкова не ме остави на мира, докато не ме изпрати при Георги Делиганев - човека, на когото русенската вокална школа дължи много. В 9 клас отидох при него, той ме прослуша и каза: 
„Има тука нещо. Пееш вярно, имаш глас“

Тази лаконична констатация се оказва решаваща. И така както Андреана до този момент си е представяла, че ще учи медицина и ще стане хирург, внезапно заменя мечтата за зелената престилка и скалпела със стръмната подготовка за приемните изпити в Музикалното училище. Когато я приемат, тя отива при Делиганев и казва: „Аз съм тук заради вас. Искам да бъда ваша ученичка. За мен операта е в Космоса - нещо далечно и в бляновете. А вие сте пред мен - вие сте реалност. Ако не съм във вашия клас, отписвам се“.

Сега малко се чуди на себе си - и за дързостта, и за решителността си. Но е била убедена, че Делиганев е нейният учител. 
Днес от позицията на преподавател тя разбира по друг начин всичко, което е получила от маестрото и неговите колеги. Неговото кредо: „Аз ще ви покажа какво знам. След мен следва другият. След като приключите етапа при мен, на вас ви трябва следващият - който да ви вдигне до следващата точка, да ви надгради. На вас във всеки етап, който приключвате, вече ви е нужен следващият, трябва ви нова провокация“. 

„Срещала съм много личности по своя път - и съм получавала много от всички тях“, казва солистката.
След като се дипломира в Музикалната академия, по време на специализация в Рим има шанса да работи със звездата на Арена ди Верона Мирела Паруто и нейния съпруг Антонио Боайе. Буквално „крадяла“ и от двамата - наблюдавала в детайли как преподават, без дори да подозира, че самата тя ще преподава след време. 

Преподаването при нея идва... вероятно в точния момент, когато тя вече подсъзнателно е подготвена за този нов етап в живота си. Когато завършва Академията в класа на проф.Илка Попова, получава предложение да остане на асистентска преподавателска работа. Категорично отказала. Ама как - аз съм човек на сцената, как така ще преподавам! - мислела си Андреана. И наистина, още като студентка тя печели първите си награди в конкурси, дебютира в различни постановки, като първата ѝ професионална сценична изява е на сцената на Софийската опера. 
Бях третата жена на ходжата в „Хитър Петър“ на проф.Веселин Стоянов
бях най-младата на сцената, но играех най-възрастната от харема, засмива се Онди. На софийска сцена изиграва и първата си Кармен. Моите дебюти с малки изключения са били все в Софийската опера, казва тя.
След дипломирането доста време живее в София и се изявява в спектакли и концерти в България и в чужбина - в Залцбург, Цюрих, Страсбург, Солотурн, Букурещ, Атина. Печели множество авторитетни награди в България, също и на международни конкурси в Австрия, Италия и другаде. Сред коронните ѝ роли, които неизменно взривяват салоните, са Принцеса Еболи в „Дон Карлос“, Амнерис в „Аида“, Азучена в „Трубадур“, Кармен в едноименната опера на Бизе, Мисис Куикли от „Фалстаф“.
„Харесвам различни роли и еднакво добре се чувствам и като Азучена, но и като Фройлайн Шнайдер в „Кабаре“ - тази роля пък ми даде възможност за разгръщане на актьорско превъплъщение“, казва Онди.

През 2004 година се връща в Русе, идват си заедно с Мариана Цветкова - и двете готови да правят едва ли не „революции“, за да вдъхнат заедно с останалите си колеги нов живот, по-бляскав и цветен, на Русенската опера. Андреана Николова предпочита да не коментира доколко се е получило и доколко е била права Христина Ангелакова, тогава директор на Софийската опера, да я убеждава „да не прави глупости“ и да остане в София, където да продължи да развива кариерата си.

Явно все пак съдбата си знае работата. Защото ако Онди не беше направила онази решителна стъпка, сега Училището по изкуствата щеше да има един сърцат преподавател по-малко Когато Георги Делиганев я повикал и ѝ казал, че смята да се оттегли, а тя да поеме класовете по вокално майсторство, отначало се стъписала. Но след кратък размисъл приела. И така започна другият ми живот, казва кратичко тя. 

Може би това е част от онази нейна вътрешна нагласа, която я кара да се чувства добре, когато е изправена пред предизвикателство.
„Винаги съм се възхищавала на хора, които в тези трудни времена не скръстват ръце, а напротив, сякаш това ги амбицира още повече. Искам да съм част от тях - и с това, което правя, да доказвам, че нещата се случват“, обяснява певицата. „Удивителен е усетът на директорката Мария Дуканова, която е привлякла толкова много мои колеги, работещи в операта, за каузата на преподаването. Така те не само преподават своето можене и опит, но и нашите ученици могат да видят реално - на наши концерти и спектакли - в какво би могъл да се превърне този „къртовски труд“ /както самите те го наричат често/, към който ние искаме да ги провокираме. Щастлива съм да работя и с колеги, които са били тук и мои преподаватели - знам, че винаги мога да разчитам, примерно, и за ноти, и за съвет, на Катрин Емилова. Тази връзка на поколенията е много ценна“, казва Андреана. 

Днес Училището по изкуствата е по-различно от предишната Музикална гимназия.
„Преди време родителите се притесняваха, че ако децата им учат тук, след това не могат да кандидатстват друго, освен музика. Сега често наши абитуриенти кандидатстват медицина, филологии, право. Половината от учебния ден в училището е обичайна, с добра общообразователна подготовка. А следобед същите тези деца попадат в друг свят - в света на изкуството. Те се посвещават на любимите си занимания, на това, което ги влече, това, което те правят по-добре от другите: пеят, рисуват, танцуват, играят театър. 
Децата тук се чувстват свободни и в някаква степен красиво различни -  защото самите те участват във вълшебството, те са част от него и сами го създават. Това е бонусът, който дава нашето училище: че оформяме естетическите представи на децата, помагаме им да се научат да слушат музика, да преоткриват красотата на изкуството, да харесват различното и да го разбират. А да слушаш и да разбираш музиката - това е благословия. Затова НУИ е важно за дете с порив към изкуството - средата е различна, по-голям е шансът детето да бъде спасено от кошмарните опасности, които дебнат в света, в който живеем. Децата при нас пулсират по коренно различен начин. Защото до обяд учат в обикновена гимназия, а следобед стават специални - и се занимават с нещото, което ги прави щастливи. А когато детето ти проявява творчески потенциал, трябва да му се даде възможност да се потопи в този свят“, убедена е Андреана Николова. 

Тя мечтае житейската спирала да се завърти и да се върне времето на мултиличността - адвокати да свирят на пиано, лекари след края на дежурството да отварят трепетно кутията на виолата, компютърни специалисти да пеят Арията на клеветата или Хабанерата от „Кармен“ за удоволствие. Тази потребност на човека от красота и хармония не може да бъде заменена с нищо друго, категорична е Онди. И припомня: „В Америка който пожелае да се занимава с класическо пеене, плаща за частни школи и училища, а тук тази възможност се изсипва върху нашите деца просто ей така, стига детето и родителят да пожелаят. Подготовката в училище изработва нагласи - и дава възможност на дарбата, ако тя е талант, да се развие навреме. Друг е въпросът, че при този глад, който се очертава за музиканти - и за инструменталисти, и за певци, човек с музикална подготовка веднага ще си намери работа“.
Андреана Николова е щастлива, когато вижда нейните ученички вече да пристъпват по пътеката която ги води към успех. Радва се, когато нейната ученичка, дванайсетокласничката Мария Пенчева, печели миналата есен стипендия от майсторския клас на примата Красимира Стоянова. Мария има и други награди, вярвам в нея, казва Николова, която на концерта след майсторския клас през ноември пя заедно със своята ученичка. Радва се и когато нейните ученици идват на оперните спектакли и след това коментират, дори и с реплики като: „Госпожо, ама добре, че убихте тая Аида!“ /за спектакъла, в който Андреана Николова изпълнява ролята на дъщерята на фараона Амнерис/. Впрочем те, както и всички русенски почитатели на музиката, могат да я видят и тази вечер в симфоничния концерт в зала „Филхармония“, а също и утре вечер в шеметната роля на Фройлайн Шнайдер в „Кабаре“. 

Тя е сигурна, че животът е спирала. И дори и сега периодът да е тежък и несправедлив към хората на изкуството, това ще се промени и ще дойде време за адекватна държавна политика в това отношение, време, в което неосъзнатата потребност от изкуство ще се превърне в осъзната и ще се радва на популярност и справедлива оценка. 
„Но очевидно ние сега сме тези, които трябва да се преборим сегашното младо поколение да усети необходимостта от това, да му покажем красотата и да помогнем на неговите заложби да се развият. Още повече, че езикът на музиката е универсален - той е конвертируем в целия свят и това е още едно доказателство, че винаги ще бъде най-ценното средство за общуване“, уверена е Онди. И затова не се обезкуражава. Та всичко тепърва предстои! Предстои ѝ да види успехите на своите ученици. Да се радва на успехите на своя син Андрей, който учи в Европейското, но ще кандидатства в НУИ с ударни инструменти. А сигурно й предстои и да изпълни ролята, за която все още мечтае - на Принцеса де Буйон от „Адриана Лекуврьор“.

Още толкова неща предстоят!