Приемете, че съм бизнес гуру - склонявам балъците да се записват на мои онлайн семинари срещу триста евро на сеанс, за да им покажа как да станат милионери най-късно до утре сутринта

Понеже предприемчивостта на българина може да не дава толкова видим урожай, колкото тази на евреина, арменеца или гърка например, но все пак е забележителна, искам да си позволя да дам някоя търговски идея. Не, че съм търговец. Бог да пази клиентите ми, ако бях, пише Стоян Николов - Торлака във Bivol.bg.

Приемете, че съм бизнес гуру. Тоест, самият аз не мога да продам и Кристиано Роналдо на „Скрита сила“ Мъдрево за един лев, но склонявам балъците да се записват на мои онлайн семинари срещу триста евро на сеанс, за да им покажа как да станат милионери най-късно до утре сутринта. Но, да оставим настрана коварните ми идеи за личен бърз просперитет и да насочим вниманието си към вашето светкавично замогване до висша степен на охолство.

Първо, за да се изкарват пари, трябва да си нагло, безцеремонно копеле. Или на политкоректен език, флексибилен, пробивен и амбициозен. Търговец и ковра се раждаш, не ставаш, както гласи една древна поговорка. Така че тук няма как да ви помогна, ако не сте самороден талант, затова преминаваме нататък.

Трябва ви бизнес възможност. И тук е моята роля. Да ви отворя очите за необятния язовир от бизнес възможности, в който газим всички ние. Тук една друга поговорка е неадекватна, защото би трябвало да газим във вода, а да ходим жадни, когато всъщност нашата цел е да ходим по сухо и да сме заситили безкрайната си жажда. Ще ви споделя един прост и отработен начин за бързо забогатяване.

Да речем, имате декар-два земя на село. Да, да, всички сме от София, Пловдив, Варна или Бургас, това ясно. Ако обаче сме от редките случаи, в които наистина нямаме село и не можем да осъдим десетките си братовчеди и да окрупним наследството на дядо си, купуваме имот. Евтино е. Северозападът е пълен със запустели селища, Родопите, Странджа, Делиормана, Централна Стара планина… Абе, където ти душа иска. Само да не са гореспоменатите градове, Слънчака или Банско.

Когато вече притежаваме декар-два (дай Боже и повече), започваме да действаме. Слагаме някакви ограждения, мятаме няколко тротоарни плочки (може и жълти павета, които са попаднали незнайно как в двора ни) в зигзакообразна линия, за да симулираме наличие на пътека до въображаемия бряг и пристъпваме към следващите деятелности. А именно, забиваме един кол и на него заковаваме табела с надпис „Язовир“. Ако сме особено старателен и амбициозен предприемач, можем дори да го кръстим. Каквото ни хрумне. Пазар дере, например.

Би било прекрасно, ако се постараем да имаме синор на имота си, който да наподобява на нещо като яз. Да, като ония, дето ги правят бобрите, но е желателно нашият да е каменен. Ако запълним фугите между камъните с някой скъп дизайнерски цимент, още по-добре, но не е задължително. Може и да е най-обикновен цимент, за който да твърдим, че е специален и на висока цена.

Така имотът ни придобива солидна достоверност. Ако отгоре на всичко е разположен в някоя долчинка между два ската, вече сме надскочили всички очаквания. И готово!

Не, не сме изпълнили бизнес плана си в неговата цялост, но имаме солиден базис, върху който да надграждаме. Сиреч, на финалната права сме, за да затворим проекта и да почнат да капят яките пари. И тук вече е гениалното.

Набелязваме си някой съсед, когото мразим. Слава Богу, мразим всички съседи, ама някой, дето ни е най-антипатичен. Купуваме от зоомагазин две кофи гупи, скаларии, хелери, молинезии и други аквариумни рибки. Желателно е да предупредим собственика на зоомагазина предварително, защото надали има подобни количества на склад.

Занасяме рибките приблизително на средата на имота си и започваме да ги разхвърляме с пълни шепи във всички посоки сред околните треви. Докато още мърдат и попляскват с опашчици по напукана от сушата земя, се обаждаме на държавата.

Сега, тук има деликатен момент, защото не е точно ясно дали общината, централната власт, Басейнова дирекция, Язовири и каскади, Сульо или Пульо трябва да вземат отношение относно трагедията, случила се в нашия язовир Но това трябва да се проучи, тъй като никой в България не знае коя институция носи отговорност за каквото и да било. Затова налучкваме на кого да дръннем или, още по-добре, се обаждаме на 112, където една сърдита на живота лелка ни препраща към друга сърдита на живота лелка. Нужно е да сме любезни и търпеливи обаче, защото така е по-вероятно да постигнем целта си.

Когато най-сетне попаднем на подходящия държавен служител, му казваме, че имаме прилична сума левове, които сме склонни да му отстъпим безвъзмездно, за да ни окаже помощ. Важно е да сме убедителни, за да се върже оня на нашата своеобразна версия и апетитно предложение. Ако стане така, добре. Ако ли не, пак звъним, докато не попаднем на правилния човек. В държавната администрация Бог дал правилни хора, които жадуват да свършат каквото и да било, за да им преотстъпи някой безвъзмездно известна сума пари.

Щом свършим и това, се уточняваме как да си получи „подаръка“ (напоследък е най-модерно в чекмеджета или в плик с пури) и го молим да ни изпрати комисия за инспекция. Когато тя дойде, показваме намятаните плочки, наподобяващи пътека, показваме каменният бент, показваме табелата с надпис „Язовир“, показваме вече измрелите рибки и с възможно най-разстроен вид обясняваме как сме инвестирали няколко милиона лева в този водоем, за да спасим населението в околността от наводнения.

Показваме и близкия коларски път, като твърдим, че без нашия язовир водите след пороен дъжд биха го отнесли. Показваме и петела-ветропоказател, твърдейки, че ни струва стотици хиляди лева и сме го закупили, за да може язовирът ни да изпълнява функцията си у ползу роду. И именно тогава, когато сме спечелили разбирането на комисията, хвърляме бомбата.

Обвиняваме гореспоменатия гнусен съсед, че е източил язовира, заради което ни е измряла рибата (твърдим, че става въпрос за редки японски шарани на стойност два милиона и нещо лева). От комисията питат защо му е да го прави – трябва да сме подготвени за подобен заядлив въпрос. Затова трябва да имаме и адекватен отговор. Казваме, че иска да ни сатанизира, да ни очерни, да върне комунизма, от който пазим хората чрез язовирната стена, да остави народа без вода, да разбие стабилността, да попречи на консенсуса в обществото. В тоя ред на мисли.

Много важно е обаче да споменем и че сме склонни да преглътнем всичко лошо, което ни се е случило и да продължим да внасяме „Ред в хаоса“. Единственото, което е нужно, за да възстановим стратегическия за цялото бъдеще на страната язовир, е да ни се отпусне обществена поръча за милион-два. Можем да измислим и допълнителни плюсове. Например, че ще захранваме язовира чрез подземен канал от Великата Перловска река и по този начин ще спасим софийското метро от наводнение.

Мислите, че ще трябва да чакаме години за одобрение на проекта си? Не, ако сме отстъпили безвъзмездно солидна сума на подходящ държавен служител, ще ни дадат парите авансово и ние ще си свиркаме на воля, докато в язовира ни започнат да растат вековни дъбове.

Успех в начинанието пожелавам! Пробвано е стотици пъти, работи!