Понеделник. Обикновен работен ден. Хората излизат от домовете си, качват се в градския транспорт и отиват на работа. Задръстване. Рутина. Ежедневие. Какво би станало обаче, ако не можеш да отидеш на работа? Какво би станало, ако си различен? Ако нещо те разграничава от останалите, било то инвалидна количка или бял бастун? Какво ще направиш? Как ще оцелееш?

България отрича различните. Самият аз съм такъв и мога да го заявя най-отговорно. Нашето общество ни отхвърля, не ни приема такива, каквито сме. Тъжно. Още по-тъжно беше преди години, когато хората в парка се обръщаха след мен и ме поглеждаха от глава до пети, сякаш съм някаква атракция. Тогава обществото изобщо не беше наясно с факта, че все пак различните съществуват. Не инвалидите, а различните, пише за BIG5 Росен Карамфилов

Всеки втори в днешно време знае английски и ако се замислим, бихме могли да откроим значението на думата invalid.

Буквалният превод е невалиден.

Оттам започва всичко. От отношението на обществото към различните. От погрешното убеждение, че сме невалидни. Нямате представа какво е да живееш сред тази отхвърленост. Нищо не може да се сравни с това.  Нито разбитите тротоари, нито непригоденият градски транспорт, нито липсата на достъпност, нито трудната съдба, нито каквото още ви хрумне.

Над всичко това стои липсата на възпитание. Възпитанието, което би трябвало да дойде от родителя и да стигне до детето. Аз бях може би първият човек в количка, който се появи по телевизията. И със сигурност първият човек в количка, чийто родители не се срамуваха да интегрират в обществото.

Имах невероятния късмет да завърша втора немска гимнация, където моята тогавашна директорка и настоящ кмет на София, г-жа Йорданка Фандъкова, направи асансьор. На следващата година в училището постъпиха още трима ученика с увреждания. Ето това е. Мисълта, че правиш добро за бъдещето на България. Всички ние сме бъдещето на България. Всички ние сме нейни деца. И няма никакво значение дали ходим или не, дали виждаме или не и така нататък.

Отделен въпрос е инфраструктурата. Тук мога да дам следния пример – преди четири години живях във Виена за известно време, именно за да разбера какво е да си в държава, където улиците са пригодени за колички. Държава, в която инвалидът не е инвалид, в касапския смисъл на думата, както тук, а човек с равни права и дори привилегии. Бях изумен от начина, по който ме гледаха там. С топлота. С разбиране. И още нещо – имах възможността да изживея свободата да се движа сам. Без някой зад гърба ми. Повярвайте – разликата е огромна. И показателна за това колко сме далеч от истинската Европа. Във всяко едно възможно отношение. Но нищо няма да се промени, докато не прогледнем. Докато не си дадем сметка, че всеки има място под слънцето и заслужава добър живот.