Тези дни Варна е разбунен кошер. В събота румънски шофьор уби на място невръстно детенце на паркинг в Морската градина. Трагедията за пореден път постави въпроса за автомобилното движение в парка. В социалните мрежи се надигна огромно недоволство, в неделя пред сградата на градската управа се проведе протест. Общинските ръководители предприеха стъпки към ограничаване на достъпа на коли.

сичко това, като изключим трагедията с детето, e стар филм. В края му се оказва, че публиката е гледала безсмислен екшън. Този филм е част от мръсния български преход, петната от който така и не може да се изчистят, пише Диян Божидаров във Вестник СЕГА.

Протестът в неделя събра не повече от 200 души. За цената на бензина 7 месеца по-рано демонстрираха 2000. За дупките по улиците 9 години по-рано - 3000.

Паркингите на плажа и в самия парк са пълни

“Ужасна трагедия, но навсякъде може да се случи, не бива да се намесва автомобилното движение” – и подобни коментари има във Фейсбук. В такава среда трудно политическата воля би била в полза на пешеходците. Затова и след прегазени хора наскоро общинската управа реши да премахне пешеходни пътеки, вместо да санкционира трафика. Затова и прокарването на околовръстен път сред квартали (новия булевард “Васил Левски”) срещна одобрение. Най-големият ужас за българина (и варненеца в частност) е да го накараш да слезе от колата си. За да сe случи, трябва да се провежда екополитика - с условия за вело и пешеходно движение, удобен транспорт, а и високи данъци за МПС. У нас обаче няма политици, които отстояват непопулярни решения.

“Екото” е само средство за усвояване на еврофондове.

Всичко това е общ пейзаж с днешна дата. За Морската градина коренът на бедата е в близкото минало. Мръсната приказка е тъжна смесица от корист, глупост, корупция и тарикатлък.

Идеята за Морска градина се появява малко след Освобождението. Началото слага поканеният от Карел Шкорпил чешки архитект Антон Новак. Стъпка по стъпка паркът се разширява през десетилетията. 10 ноември 1989 г. заварва Морската градина като огромно пространство, простиращо се от басейните над южния плаж до местността Почивка. За половината от парка обаче се появяват реституционни претенции. Пристъпва се към “връщане на имоти в реални граници”. Вместо предоставяне на парични обезщетения или компенсиране със земи вън от парка, половината от Морската градина става частна (малко сгради и много зелени площи). Така тази зона, известна с турското име Салтанат и 50 години ползвана от варненци като парк, е раздробена на десетки парцели; собствениците им, логично, не планират върху тях салтанат на населението, а се грижат за своя – заложен е неминуем сблъсък между индивидуален и групов интерес.

От днешната гледна точка решението изглежда неправилно, като това е най-слабата дума. Но то напълно съвпада с духа на времето, с надписите по плакатите по митингите в началото на 90-те години. Доминиращата част от българското общество не се замисля кое от старата държавна система да се запази и кое да се реформира, иска да се срине всичко. 30 години по-късно ще изпитва носталгия, но това е иронията в събитията. А животът в Салтанат след средата на 90-те тече прозаично: един си продава имота, втори го преустройства, трети тръгва да строи, четвърти само го огражда; даже и простори с бельо се появяват. Към 2005 г. мнозинството се сепва изведнъж, чуди се какво точно се е случило… То иска поляни, пейки, алеи, гледка. Не е скачало по площадите, за да се отнемат блага. Но частникът отсича:

“А, не, късно е, господа. Имотът си е мой, ще правя с него каквото поискам, както вие с вашите!”.

Така е до днес. В другата половина от Морската градина никога не е имало проблеми. Там реституция (с 2-3 изключения за сгради, не на терени) не е извършвана. Бедите, които винаги се стоварвали на Морската градина, касаят именно Салтанат.

Днес там постоянно живеят хора. Има хотел, заведения, офиси. Никнат трафопостове. Дори в най-ново време се ограждат терени, за които до момента никой не е предполагал, че са частни. Налице са и обществени институции като детска градина, метеорологична служба и т.н. Така логично се появява и нуждата от автомобилно движение  – живеещите искат да паркират в личния си гараж; ресторантьорите настояват клиентите им да спират до заведенията; татковците не щат да носят на гръб малчуганите до забавачницата; делфинариумите (до държавния се проектира частен) искат автобуси с туристически групи; индустрии като брокери на имоти, доставчиците на заведения и т.н. също са “за” колите. Собствениците в Салтанат не са хора, които тайно са придобили или вършили нещо. Институциите са им съдействали, плащат данъци за имотите си. Имат лобита, пари – не е срамно да се признае. И именно те, след като многократно през годините общинската управа опитваше да ограничи трафика, успешно контрираха решенията в съда.

Осигуряват си и политически застъпници

Няколко пъти сегашният евродепутат Радан Кънев и ДСБ се обявяваха в полза на автомобилния достъп, както и за реализиране на строежите с издадено разрешително. Този политически пример е дребен само на пръв поглед. Повечето от лидерите на недоволството сега са изявени активисти на “Зелено движение” и “Да, България”. Има нещо нечистоплътно в партийните връзки, защото излиза, че една политическа сила – “Демократична България”, е и враг, и адвокат на собствениците.

Целият този легален, естествен и силен частен интерес в Салтанат движи механизма “паркът да не е парк”. В общия устройствен план на града територията е зелена площ подобно на другата половина от Морската градина, но това нищо не значи – зелена площ е и цялата крайбрежна територия до резиденция “Евксиноград”, а върху нея има стотици частни имоти. Най-нормално е собствениците да правят каквото си искат в тях и го правят (ОУП пропагандно е сътворен така). Строежи и коли в Салтанат биха били спрени с подробен устройствен план, но не е гласуван – защото местните обитатели са против, общината не знае на кого да угоди – на тях или на мнозинството. Според едни закони цялата Морска градина си е градина, според други не е цялата – тази енигма също е следствие на мощния интерес “паркът да не е парк”.  Този частен интерес обективно днес няма как да бъде заобиколен.

Преди два дни зам.-кметът на Варна Тодор Иванов направи шокиращо признание за жилищните сгради в парка  – всички по документи били за обществено ползване, тоест функционират незаконно. Но незаконността не пречи да ги има и да се увеличават – пълен институционален абсурд.

Именно това последвало през годините беззаконие е аргумент за мнозина варненци да твърдят, че не в раздаването на земи през 90-те е бедата, а корупционната среда впоследствие. Казват също така, че общинската власт нарочно твори лесно отменяеми решения в интерес на собствениците. Надяват се, че ако избираме честни политици и и “си оправим държавата”, нещата ще се подобрят. Нищо подобно за парка! Авторите на такива твърдения не разбират, че строежите, колкото и парадоксално да изглежда, са морално оправдани след вече стореното. Нима, след като общественикът Иван Станчов се радва на вила след реституция в парка, други хора, да кажем, предприемачи, нямат право на вила там – не чрез реституция, а чрез покупка и строеж?

След като той има право, всички трябва да имат – това е политическата дреха на процеса. Тя е с по-голяма морална стойност от закони, забраняващи строителството, защото, ако приемем, че ги има – означава, че са написани за такива като Станчов (той да има къща, а други да нямат). Тази базова философия повлича градежите, а корупционната среда - с всичките й властови проявления – е следствие, не причина. Единственото пълно решаване на проблемите сега би настъпило с отчуждаване, но е невъзможно. Компенсациите биха коствали космически суми, пък и насилствено отнемане на собственост е укоримо. Във връзка с това как биха били спрени автомобилите в Салтанат ли? Никак. Най-много да бъдат ограничени в определeни часове, като се допускат поне стотина (за социалните заведения, ресторанти, живеещите). Точно защото не може, и досега не бе сторено.

Всъщност това, което варненци познават като Морска градина, включва и крайбрежната алея. Но тя документално никога не е била част от парка, затова спорове за там почти няма вече. Отдавна “Алея първа” е шосе с тук-там тротоар.

Любопитно е как точно заповедите за спиране на колите в Салтанат падат в съда. Няколко пъти кметът Кирил Йорданов слага бариери, Темида ги маха. През 2013 г. в предизборната кампания и след встъпването в длъжност Иван Портних категорично обещава да спре движението. Както става ясно после, било е груб популизъм.

През ноември 2013 г. Портних издава две забрани на движението – едната за Историческото ядро (зоната, в която никога не е имало проблеми) и граничната със Салтанат алея до ресторант “Хоризонт” (днешната трагедия се случи на паркинга на заведението); втората заповед е за цялата местност Салтанат. Първата е атакувана от девет юридически и физически лица, собственици на имоти. Тя пада на две инстанции.

По втората жалбоподателите са 22-ма

Тази втора заповед, припомням, е за цялата местност Салтанат. Но варненският административен съд не бърза да се произнася за нея, а чака да приключи друг казус – същата заповед  е отменена от областния управител Иван Великов, кметът я обжалва. Великов твърди, че общинските действия са незаконосъобразни и нецелесъобразни, накърнили са огромен обществен интерес. За протокола - Великов е бивш шеф на правния отдел на общината по времето на Кирил Йорданов, кабинетът на Орешарски го е назначил за губернатор.

Кметът се проваля и на двете инстанции в борбата с областния управител. Така едната заповед пада заради жалбите, а втората – след намесата на губернатора. И в двата случая съдебните състави констатират, че паркът си е парк, алеите – алеи, коли не бива да има, но общината е сгафила процедурно при издаването на забраните.

Но това не е всичко. Отделно собственици обжалват и самото поставяне на ограничителни знаци и действията на Общинската полиция по съблюдаване на реда. Жалбата им пада във Варна, но ВАС обезсилва първата инстанция – пътните знаци са премахнати. Всичките тези казуси приключват до около 2016 г., когато местната управа предприема нови действия по ограничаване на МПС. За пореден път следва дружна контраатака на собственици, образувани са две отделни производства в Административния съд – Варна. И двата магистратски състава се застъпват за свободното придвижване на автомобили. Общината обжалва. В едното дело има успех. По другото обаче - не, тъй като съдът изменя ответника (не кметът, а шефът на общинската полиция трябвало да е). Така жалбата на Портних не е разгледана, а автотрафикът в Салтанат оцелява.

Междувременно се случва нещо много любопитно. В един февруарски ден на 2016 г. екологични организации окичват с гнили ябълки местния административен съд, защото по едно от делата съдия е дама, съпруга на адвокат на един от бизнесмените в парка (собственика на “Хоризонт”). И се произнесла срещу забраната на автомобилите. В отговор съдия Евелина Попова възмутено се защитава пред медиите, че незаслужено е набедена – действала съобразно закона, съпругът й имал в миналото делови отношения с бизнесмена, но не по въпроса за автомобилите; не била в конфликт на интереси.

Да обобщим юридическата сага. Доста гнили ябълки се забелязват, но след многото дела нито може да се заключи, че съдът е единствено виновен за автомобилите в парка, нито общината, нито ГЕРБ, нито Великов – БСП – Орешарски. Единственото изцяло сигурно е, че забраните винаги срещат мощен отпор, който успява да експлоатира законите в своя полза.

Така стигнахме до днес, когато детето бе прегазено, настана възмущение, а община Варна тръгна да променя генералния градски план по пътна безопасност. Надява се документът да има тежест в бъдещите дела.

Но междувременно се появи и контравъзмущение

“Всички партии, особено десните, трябва да защитят неприкосновената частна собственост, правото на поминък и хората, които плащат данъци за имотите си” – такива призиви се четат от вчера в социалните мрежи. Половината филм все още предстои, но вече е прожектиран.

А накрая още за иронията и човешката глупост. През 2012 г. се провежда мощен протест срещу строителството в Салтанат. Спонтанно знаме на негодуванието става реститутът Станчов. Присъединява се към множеството, хората му се радват, ръкопляскат. Веднага след реституцията той е дарил част от имота си за социално заведение (“Карин дом”), за което заслужава признателност. Но в същото време е забавно да се наблюдава как притежател на сграда в Морската градина е понесен от борците срещу сградите там. Пак тогава в града се обсъжда зоопаркът да бъде преместен някъде край имота на Станчов, защото отдавна на животните се търси по-подходящ дом. По този повод общественикът казва (Дарик радио): “Изведнъж ми казват, че тука вместо военен музей ще има лъвове и мечки, което малко ме учуди. Как така, ние всички подписахме ли? Вие попитахте ли хората, които живеят тука, дали искат лъвове или вълци? Моите кучета ще лаят цяла нощ...”. Не е ли смешно? Протестът иска Морската градина да е за всички, а човекът знаме не ще зоокът, тъй като се притеснява за кучетата си. Примерът сочи какви огромни беди не само за сгради и коли са заложени в бъдеще.

Всичко това не е мръсна приказка за частната собственост. Това е история за казус, при който тя се е появила където не трябва. И днес се сърба обща попара.