Познаваме се откакто бяхме по на двадесет и малко. 

Видяхме се онзи ден, вече по на тридесет и нещо.

Имаше усмивки, имаше изпитателни погледи. И имаше открити бели коси, бръчиците от смях не изчезваха веднага, а по челата ни вече имаше белези от децата, за които се грижим, от разделите, които преживяхме.

Все се успокоявам, че старостта е далече. Все си смятам колко време ми остава да съм млада.

Първо мислех, че е до 40. После се успокоявам, че животът тепърва започва на 50.

Вече и 60 не ми се вижда нито толкова далече, нито толкова страшно.

Страх ме е обаче от промените. От това, че бръчките от смях ще останат на лицето ми и когато не се смея. Че скоро белите коси няма да са само 2-3 и ще трябва да се боядисвам редовно.

Успокоявам 50-годишната ми леля, че изглежда супер, но не знам дали аз ще съм спокойна, когато стана 50?

Сега аз командвам тялото си.

Карам го да скача, да танцува, да се качва по стълбите вместо да взима асансьора и го водя на плуване редовно, просто защото обичам водата.

А после? Когато то ще вземе връх? Когато ще трябва да ходя бавно, защото то просто няма да има сили да ме носи?

Когато лицето ми изобщо спре да прилича на това, което е в момента? Баба ми е била хубавица като млада. Как се гледа сега в огледалото?

Ще познавам ли приятелите си, когато остареят? Ще познавам ли себе си, когато остарея?

Сигурно за това промените се случват толкова бавно. За да свикнем с тях неусетно и да не тъгуваме за внезапно изгубената младост.

Обещах си, след онази среща, на която тайничко брояхме бръчките и белите коси, че ще се грижа за себе си повече. Не само на думи, наистина.

Ще ходя повече пеша, ще спя и ще се храня както трябва, за да мога, поне малко, да забавя времето.

Ще гледам винаги да съм заета с нещо, за да не се изпадам в самосъжаление. Ще трупам нови спомени, за да не трябва да изтупвам от прахта старите и да броя отминалите в нищоправене години.

Ще бъда млада, обещавам.

Защото на мен нещо не ми се остарява…