С полагане на венци и цветя пред паметника на Апостола на свободата в Морската градина, Варна отбеляза 180 години от рождението на Васил Левски.

Сред официалните гости бяха председателят на Общинския съвет Тодор Балабанов, Варненският и Великопреславски митрополит Йоан, Коста Базитов, зам.-кмет, представители на Областната администрация, на Генералното консулство на Руската федерация във Варна, МВР, Военноморските сили, народни представители, общински съветници и общественици, пише Нова Варна.

Както всяка година ученици от НУ “Васил Левски” уважиха празника на своя патрон. Патриотични песни изпълниха дамският хор при храм “Свети Атанасии”, Димитър Илиев и Стоян Гамалов, Донко и Марко Маркови.

Много вълнение предизвика Моника Иванова, възпитаник на Пета езикова гимназия “Йоан Екзарх”, която прочете есето си, спечелило първа награда в националния литературен ученически конкурс „Паметта за Левски днес“, организиран от Община Карлово и Министерството на образованието и науката.

Публикуваме текста:

Паметта за Левски днес

Сълзите в детските очи пресъхват бързо. Както слънцето се показва иззад облаците, така се озарява детското лице и играта продължава.

Но този път не беше така.

Видях наскоро едно малко момче пред училището, в което уча. Плачеше тихо, като възрастен. Мъката беше затъмнила очите му, иначе големи и светли. Спрях при него и го попитах защо плаче. То ме погледна, сякаш чудейки се дали да ми се довери, и ми отговори :

„Плача за Левски. Митко от нашия клас му се подиграва и говори лоши неща за него, а той е направил всичко за България!“.

Замълчах, без да зная какво да му кажа.

Все едно думите му ми бяха зашлевили плесница и се почувствах неспособна да го утеша, без сама да намеря утехата в себе си.

Тази случка ме накара да се замисля за разликата във възпитанието на двете деца.

Мислех си колко много е слушало това момче за Левски и как от малко е научено на родолюбие.

Родолюбие, което липсва във възпитанието в много български семейства, включително и в това на Митко. Замислих се за това кои са изворите на патриотизма, какво може да накара хората да пазят паметта на националните герои.

Макар на една и съща възраст, двете деца вече си бяха изградили две противоположни мнения за Апостола. Конфликтът между тях разкрива два различни начина на възпитание.

Спомням си как една приятелка на майка ми разказваше, че е направила олтар на Левски и Ботев в стаята на децата си, за да растат със спомена за тези велики български личности.

Една вечер, преди дъщеря ѝ да заспи, я питала : „Къде е Левски сега? Чува ли ни, знае ли, че говорим за него?“.

Отговорът на майка ѝ бил:

„Той е ангел, който ни гледа от небето
и се грижи за България.“

Не е чудно, че това дете на 19 февруари само е решило да занесе рисунката си за Левски на неговия паметник.

Мисля, че една от най-големите трагедии на нашето време е тази, че мнозина живеят с мисълта, че нашите предци не ни виждат, не ни чуват и не знаят какво вършим и че всичко е в миналото, отживелица, че сега си имаме далеч по-големи проблеми и едва ли не най-важното в живота е да живеем в красиви домове и да притежаваме много пари. Мислим, че сме много модерни хора.

Хора, които предпочитат живот в социалните мрежи, живот на себелюбие и отрицание на всичко, което Левски ни е завещал.
Но кръвта на мъртвите герои е попила в земята и се връща върху нас с дъжда. Кръвта на забравените мъртви иска възмездие.

Защо преди всички големи празници напоследък се случват големи трагедии?

Без по някакъв начин да уважат паметниците на българските герои, без да се напомни на децата за истинския смисъл на тези чествания, много български семейства, вероятно и това на Митко, задръстват магистралите по пътя към турските курорти.

Предпочитат да забравят миналото, потапяйки се в лукса на спа центровете.

На 3 март, 19 февруари и в други дни, които ни напомнят за Левски, поговорихме ли, поне помислихме ли за святото му дело? Спомените избледняват и Левски остава едно име, а от рождението му са изминали едва 180 години.

Не че не се говори за него, говори се особено по чествания с патетични речи. За него се говори и пише понякога твърде много дори от хора, които нямат исторически познания и им липсва най-ценното – чиста и свята любов към България. Такава, каквато е имал и

Апостолa. Но какво правим, как живеем?

Не предаваме ли Апостола всеки ден с делата си?

Mиналото трябва да ни е пътеводна светлина. Не просто трябва да си спомняме и да говорим, а да пазим чист образа на Левски. Всеки един от нас с поведението и с живота си трябва да изгражда паметник на Апостола вътре в себе си.

Защо обичаме толкова много себе си и презираме ближния?

Защо преди заможните са строели училища, за да се изучат всички деца, а сега всеки е готов да препъне другия, за да мине напред? Ето този български манталитет е ненавиждал Левски.

Днес не живеем в неговата „чиста и свята република“, а робуваме на жаждата за успех и надмощие над другия. Не изпълнихме мечтата му, но въпреки това гордо изричаме неговото име. Но красивото, докосвано от ръцете на мнозина невежи, губи блясъка си и на бъдещите поколения се предоставя омърсено.

„Плача за Левски.“
В сините очи на детето видях частица от стоманеносивия поглед на Апостола. Малкото момче тъжеше за България така, както за нея страдат всички родолюбци. Страдам и аз в себе си, но знам, че все още има надежда за България, докато някой плаче за Левски.