Писах тази статия през лятото, когато тръгнаха първите подгряващи информации за това морално остаряло шоу. Попадала съм на него преди много години по едни други телевизии. Българското издание не го гледах снощи и няма да го гледам. Не е нужно да обсъждам нито нечии джуки, нито нечии мускули. Мисля точно така, както съм мислила и когато съм писала този текст

А иначе за два часа в четвъртък и петък вечер предлагам: четене на книга, слушане на музика, бъбрене с любим човек, готвене, четене на приказки на детето, спорт, медитация, разговор с родителите (който още си ги има), кино, филм у дома, вана, вино, мислене, планиране на пътешествие, четене на научно-популярни статии, учене на чужд език, игра с домашен любимец, разходка из хладните улици...

Не яж, моли се да те избере „Ергенът“

Така се случи, че информацията за ново телевизионно риалити шоу с име „Ергенът“ ми мина пред очите в деня, в който каратистката Ивет Горанова стана златна шампионка на олимпиадата в Токио. И докато социалните мрежи преливаха от възторг и цитираха имената на сребърната и бронзовите ни медалистки от този най-престижен спортен форум, аз прочетох как двайсет засега анонимни жени ще се борят „по телевизора“ за сърцето на един мъж. Това ще е поредното шоу, в което „дамите“, както обичат да ги наричат редакторите на подобни формати, ще трябва да играят публично класическата роля, отредена на жената – да съблазнява. Да съблазнява пошло и просташки.

В съблазняването, разбира се, няма нищо лошо, напротив. Сексуалността и либидото са прекрасната природна способност да си доставяме удоволствие и да продължаваме вида си. Телевизионната съблазън, облечена във формата на телевизионно шоу, обаче е нещо съвсем различно. Тя е преекспонирана и окарикатурена така, че да залепя зрителски очи на екрана, а това най-лесно и безотказно става чрез обикновени войаорски похвати и изтъркани до безобразие сексистки сюжети. Твърдя го, защото съм гледала същото шоу по една чужда телевизия преди повече от петнайсет години. Мисля, че издържа два сезона при обидно нисък зрителски интерес. Накрая ергенът телевизионно се ожени за перфектната избраница, а година и половина по-късно тихомълком се разведе.

Всичко това, разбира се, съвсем не значи, че и у нас ще е така. Тук по принцип все още усвояваме обществени процеси с минимум две десетилетия закъснение, а и по манталитет обичаме да делим хората на човек (разбирай мъж) и жена. В този смисъл бъдещото шоу „Ергенът“ може и да си има публика и тя ще е точно тази, която същият формат има навсякъде по света – най-общо казано, онези с „традиционните“ ценности, сред които влизат „ценността“ да си мачо, около когото женските се тълпят като мухи на л… на мед и „традицията“ да унижаваш женската природа като възпитателна мярка към самата нея от страна на по-висшия в еволюцията мъжки вид. За тази аудитория, която, уви, у нас никак не е малка, със сигурност ще е много интересно да гледа момичета с нагорещен до зачервяване кифленски манталитет да скубят коси, да кършат снаги и да пърхат с мигли в старанието си да привлекат вниманието на принца с класическа визия и биография на съвременен желан бг ерген.

Той е на трийсет и една, фитнес инструктор (известен бил, според пресрилийза на шоуто), красавец тип латино, разбира се, че е модел, бивш състезател по гребане… и на всичкото отгоре вярва в любовта!

Този съвършен мъжки пакет ще бъде ябълката на раздора между двайсет жени, които се явяват на кастинг. Условието, описано въодушевено в официалната страница на формата, е просто да вярват и да търсят любовта, както и да са готови да я поставят на първо място преди кариерното си развитие.

Като дългогодишен журналист обаче съм наясно, че в неофициалната библия на предаването към тези кандидатки за сърцето на ергена си има маркетингови изисквания. Трябва да има блондинки, брюнетки, червенокоси и някакви други. Нужни са както такива с перфектни форми като от кастинг за моделки, така и леко закръглени, защото си има мъже, които обичат „да има какво да пипнат“. Важното е да не са дебели, защото да си дебела е грях точно толкова, колкото и да си стара! Разнообразието от „женски“ включва още дами с дипломи (на телевизионен език това значи примерно да говорят със сложни изречения, да ползват чуждици и да носят очила) и откровени простакеси от типажа, търсен в „Биг Брадър“, романтички и материални момичета, такива с огнен темперамент и по-скромнички, жени от вида „природна, здравословна и духовно извисена“, противопоставени на други, ъпгрейдвани с изкуствени усти, гърди и мигли. Ако има и по една чужденка, една цветнокожа и една ромка, шоуто е гарантирано! Целта на целия тоя кюп е една – в пернатия двор да има избор от всякакви кокошки, които да се дуят, кудкудякат, подскачат, кълват и квачат около единствения петел.

Сега, като описвам „кокошарник“, тук изобщо не си представяйте този от село. Продукцията се е погрижила зрителят да помечтае на едро, затова ще заведе цялата тази менажерия в „чуждестранен замък“ (цитирам написаното в медиите), където телевизионната свалка ще се случва по усамотени плажове, цветни градини, романтични залези и изгреви и въобще всичко това, по което хората въздишат, но то никога не им се случва. Важното е мечтата да не излиза от правоъгълника на телевизора. Там да се чувства удобно и на мястото си в ограничения и сексистки свят, където жената винаги е по-долна категория същество, което трябва да бъде обсъждано и съдено непрекъснато и за всичко – от целулита и кубиците силикон в гърдите до ума, който по определение е плитък (или ако е не е, е за сметка на женствеността и либидото).

Схемата е толкова изтъркана, че ми е чудно как изобщо някой още ѝ се връзва. Ама ще ѝ се върже, факт е. И по-лошото е, че така за пореден път ще легитимира родния балкански мачизъм, според който жените и мъжете имат различни обществени роли. И тези роли определят човешкия вид, който не разполага с окосмени гърди, мъжец и мъжки полов орган, да е втора категория. Точно като други подобни телевизионни олд скул формати, в които фермери си търсят съпруги или мъже си разменят жените. Там на изпитание отново е подиграваният женски пол – колко е яко и смешно да гледаш момичета на токчета и с маникюри да се ровят в кравешки тор или пък изнервени домакини да събират мъжки чорапи и празни бутилки от бира под носовете на мазни шкембелии от мъжки пол, отпуснали се по диваните като евнуси. Смешно е, ами нали е точно като в домовете на две трети от зрителската аудитория! И нали, след като минава редовно по челото на най-важния член на домакинството – телевизора, то си е съвсем в реда на нещата! Затова и накрая, когато собствената жена вземе, та отсервира бутилката от бира, в която е останала глътка, или пък направи кисела физиономия, докато вдига от пода свещения мъжки чорап, шамарът и обидата са най-естествената реакция, която наличният принц на домашния диван може да прояви. Негово право си е – я как двайсет кокошки се борят за един петел по същия тоя телевизор!

Да, да, опитвам да съм иронична. Честно казано обаче, ми писна от ирония. Искам просто да има някаква нормалност, според която да не се налага да пиша подобни текстове, защото масовият телевизионен възпитател няма да гледа на мен като на изнервена кокошка, която протестира, защото има липса на секс. Искам да не ни се налага да обясняваме на дъщерите си защо тези шоу програми са обидни за тях. Искам, когато на олимпиада всичките ни медали са спечелени от жени, това да не е повод за тъпи изводи и смешки с поука в социалните мрежи, а да е просто национална гордост, заради българския успех, който не би следвало да е полово определен. Искам някой от тези продуценти най-после да се замисли защо по света подобни предавания като „Ергенът“ са тотална морална и телевизионна отживелица и ако изобщо се излъчват, то това се случва в следобедните часове на треторазрядни канали, където зрителите са с манталитета от гетото. Искам и телевизионерите да разберат, че в света на всякакви визуални забавления и възможности, в който живеем, ще продължават да губят аудитория, ако ѝ предлагат обидното си съдържание. Хората не са глупави. И имат достойнство, което защитават. Жените включително, господа мачовци, жените включително!

Пак по стечение на обстоятелствата, точно в момента чета и една малка, но много лична книга от Исабел Алиенде. Казва се „На жените с обич“ и разказва за нейния живот, за провалите и успехите ѝ, за ролята ѝ на жена в едно непрекъснато съдещо този пол общество. Там тя разказва следната случка:

„Джудит, привлекателна трийсет и една годишна жена, чакала четиресет минути на уговорена среща в един бар. Накрая решила вече да се откаже и когато почти стигнала до колата си, получила есемес: „Аз съм в бара, но не се приближих, защото си грозна, дебела и стара“. За какво е тази злина, питам аз?“

Ами и аз като Исабел Алиенде питам същото. За какво е тази поредна злина в телевизионна одежда, която за кой ли път ще набутва жените в удобния обществен образ на малоумни същества, готови да се бият в калта като насъскани кучета, докато публиката жадно ги обсъжда…

Мария Касимова - Моасе