Поради спецификата на празнуване на нашия народ, празничните смени са много по-натоварени от регулярните, а сигналите до „Спешна помощ“ обикновено са два пъти повече. Тези дежурства при нас са очаквани с голяма доза притеснение.

Това каза доктор Делян Георгиев - началник смяна в „Спешна помощ“ – София, предава БНР.

Той разказа, че под въздействие на алкохол хората правят немислими неща, например да скочат от прозореца с чадър, за да видят дали ще се приземят меко. Има и много битови конфликти.

„Ние сме свикнали да работим на график, за който няма значение дали е празник или делник. Разбира се, като всички български граждани, си честитим празника помежду си по радиостанцията, но за трапези няма време. Екипите нямат време за никаква почивка. Постоянно се пътува от адрес на адрес, от случай на случай, в една непрестанна борба с болестите, с травмата, със смъртта. Това е една постоянна надпревара, която не знае нито празник, нито делник. Лекарите, като едни борци за живота, не могат да почиват. Битката е вечна и ние вечно участваме в нея, без значение дали е празник. Най-великото усещане, което един лекар може да изпита, е когато победиш - победиш смъртта, помогнеш на някой. Само ние си знаем какво ни коства това, но в същото време няма как да не изпиташ вътрешно удовлетворение и радост, защото, в крайна сметка, това е нашата цел“.

Недостигът на кадри е в цялата система, но се усеща най-силно в спешните звена, сподели Георгиев.

„Не само в София, но при нас е особено ярко изразен този недостиг поради мащабите на града. Има изчисления на Световната здравна организация колко екипа се полагат, според броя на население, за дадена територия. За София това изчисление е, че на смяна трябва да работят 60 екипа. Това не се е случило много отдавна. Екипите само за града варират между 15-20, максимум, но това зависи и от желанието и на колегите да работят в „Спешна помощ“, защото не е за всеки. „Спешна помощ“ е тежка специалност и е за хора с определено разбиране за медицината. Спешната медицина е много трудно звено от медицината. Смъртта на пациентите е ежедневие. Отделно ходим при хората в тяхната работна среда - на улицата, в полето, във фабриката. Нямаш удобствата на кабинета и на болничното заведение. Нашите лекари се сблъскват с всичко. Това е една от причините, поради които лекарите като цяло нямат особено голямо желание да станат част от системата на Спешна помощ“.

Екипите на Спешна помощ са класифицирани като трета категория труд за разлика от полицията и пожарната, подчерта Георгиев. Той сподели, че е избрал работата в спешната помощ защото винаги е обичал „предизвикателството и реалните резултати“, които вижда веднага.

„Спешна помощ дава такъв шанс, особено на младите лекари, защото ти си на предела на медицината – или се справяш със ситуацията и я овладяваш и човекът оживява, или не. Това е много голяма отговорност, безспорно, но и голяма радост, когато успееш“.

Държавата би трябвало да промени стратегията си по отношение на завършващите лекари и спешна помощ. В Турция например, всички студенти, които завършват медицина, трябва да работят в спешна помощ 2 години, за да могат да имат право да практикуват професията. „Това е една страхотна школа, която турските лекари получават допълнително“, каза той и обясни, че работата в „Спешна помощ“ спомага за придобиване на широка медицинска култура поради разнообразието на третираните случаи.

Спешните медици очакват с нетърпение нови линейки, тъй като автопаркът им вече е доста остарял морално и технически.

„Друг е въпросът, че в медицинските среди и сред лекарите има един страх от „спешна помощ“, страх от това, че си сам, че не можеш да попиташ никого - няма около нас професори, доценти, колеги, които да са непосредствено на мястото на инцидента. Там ти си всичко, ти сам със собствените си възможности, с апаратурата в линейката и това е. Това е страх, не бива да го подценяваме“.

Георгиев, който има три деца е убеден, че повече деца се гледат по-лесно и препоръчва на младите семейства да имат поне две и е категоричен „те са най-хубавото нещо което съм направил в живота си“.