Трагедията на починалата девойка в английската гимназия в Бургас преди седмица и съобщението за две линейки, пристигнали на място - едната без т.нар. реанимационен екип, последвана от друга със, ме накараха да се замисля за следното:

- що за чудо е българският реанимационен екип, при условие, че всеки лекар и спешен санитар трябва да е в състояние да окаже реанимационна помощ? Никъде в развитите държави няма специални реаниматорски екипи - има линейка със санитари/парамедици, и лекар, който при нужда се включва. Реанимационните действия са по алгоритъм, нито са сложни за обучен човек, нито изискват някакво космическо оборудване. На какво ниво е обучението на персонала на линейките (лекари и санитари), които не могат да проведат реанимация на място и трябва да идва втори екип?

- какъв е смисълът да се поддържат линейки, които нямат необходимото оборудване? По-добре за случаите, които не изискват специално оборудване, лекарите да пътуват с личен автомобил или такси. Една добре оборудвана линейка не е космически скъпа, за да се поддържат и необорудвани такива. Прахосва се ресурс.

- 112 и триажът - какво се случва там? Трета година говорим, че там трябва да се вкарат пари и да се привлече добре обучен персонал. Разделянето между спешни, неотложни и неспешни случаи трябва да е драконовска - "Бърза помощ" не е такси или лекар на повикване, защото ме мързи.

- Телемедицина - да може от линейката да включиш дистанционно специалист, за да ти асистира, особено при големи дистанции и сложни случаи. Опитът на Румъния показа, че тази система работи.

Налага се и обществото да бъде образовано кога, как и какво да прави. Понятията спешна помощ, неотложна помощ и дежурен кабинет съществуват, но за обикновения човек са като китайски. Трябва да се работи непрекъснато за образоване на обществото. Това продължава да куца на всички нива.

Аспарух Илиев