Тежко увреденото от комунизма съзнание пречи на разбирането, че човек е автор на живота си, и на вярата, че бъдещето може да е по-добро от настоящето, пише професор Евгений Дайнов за Дойче Веле

Доскоро просто презирах противниците на протеста: за малодушие, за умилкване покрай властта, за заставане срещу собствения си народ в защита на окончателно отвързала се банда разбойници. Направих си труда обаче да вникна в техните аргументи - и обявени, и подразбиращи се. И към презрението се добави разбиране.

Три са основните конструкции на противниците на протеста. И трите са вкоренени в житейския опит на хората над 40-50. Ето ги по важност: неверие в идеите; неверие в това, че човек е автор на живота си; страх от бъдещето за сметка на идеализиране на настоящето.

Неверието в идеите бе насаждано с поколения от комунистическата пропаганда. Посланието, буквално натъпквано в хорските глави по стотици пъти на ден, бе следното: марксическото "учение" не е идеалистичестко - то е "материалистическо". Като такова то е разбрало, че човешкото поведение никога не е мотивирано от вяра в идеи, а от "материални интереси" и то не на отделната личност, а на класата, към която тя принадлежи. Всеки, който твърди, че е мотивиран от идеи - лъже. Винаги става дума за пари и власт.

Всичко това е, разбира се, е отровна каша от примитивни и неверни твърдения. Самата теза, че в някакво учение не иде реч за идеи, е абсурдна. Съдържанието на всяко учение, колкото и марксическо да е то, се състои от идеи за устройството на света и за мястото на човека в него. А основният постулат на материализма е направо варварски: че идеите са отражение на окръжаващия свят в съзнанието на хората. Ако беше така, още щяхме да живеем в пещери. Велосипедът, например, не съществува в природата. За да просъществува, отначало той е бил идея в нечия глава. Идеите градят света, а не обратното - идеите са първични.

Тежко увреденото от комунизма съзнание обаче не е способно да приеме това. Оттук убедеността, че никога не се протестира заради идеи, а че протестиращите протестират заради едни пари, които или искат да имат (например, по-високи заплати и помощи), или вече имат (например, платени са от Сорос, Черепа или за по-лесно - от американците). Може да протестират и за власт (например, Христо Иванов иска да бъде главен прокурор, както наскоро подхвърли Борисов).

Въпросът с парите е интимно свързан с втората конструкция, доминираща в съзнанието на противниците на протестите: неверието в това, че човек може да бъде автор на живота си.

В сърцето на европейската цивилизация е тезата, че всеки човек е свободен, и че, следователно, човеците могат да създадат условията за това всеки от тях да води независим живот. Да взема решенията си сам. В останалите цивилизации не е така. Там водеща е тезата за подчинението: на волята на някой бог, на някой вожд или на заварените традиции. Човек никога не взема решенията си сам - те винаги са му диктувани от източник извън него. Човек не е автор на себе си, той изпълнява разписана от други роля.

Това беше реалността по времето на "реалния социализъм". Възможностите за вземането на самостоятелни решения бяха свити до минимум. Подчинението беше ценност, а независимостта - подривна дейност. По-късно развихрянето на мутрите подсили посланието. Как да развиваш самостоятелен бизнес, когато идват мутрите и ти искат рекет? Още по-късно, когато ГЕРБ превърна рекета на хора и бизнеси в държавна политика, подчинението отново се оформи като фундаментална ценност.

Е, как хората, прекарали целия си живот в състояние на подчинение, да повярват, че наоколо има и други хора, които не изпълняват чужди заповеди, а сами решават какво да правят? И е напълно абсурдно да повярват, че някой може сам да реши да застане срещу властта. А значи прави това, защото някой отвън му е заповядал да го прави.

Страхът от бъдещето също играе съществена роля. Цял рояк изследвания от 1990-те години разкриваха, че българите гледат на бъдещето по начин, различен от този на хората в Западна и Централна Европа. Там бъдещето се схваща като поле на нови възможности и постижения, тук бъдещето се схваща като поле на опасности и рискове, които могат да увредят вече съществуващото, колкото и сиромашко да е то. Оттук, разбира се, произлиза недоверието, че нещо може изобщо да се промени, ако ГЕРБ падне от власт. Напротив, може дори да се влоши. "Да се счупи държавата", пак по Борисов.

Не на последно място е завистта - в българския контекст никога не трябва да подценяваме силата на този мотиватор на поведението. Ако живееш зависим и подчинен живот, страхувайки се всеки ден да не би някой по-силен от теб да ти направи нещо лошо, няма как да не завиждаш на онези, които живеят без подчинение и следователно без страх. И, разбира се, правиш всичко възможно, за да убедиш себе си и другите, че такива хора лъжат. Че и те са като теб. Защото, ако не лъжат, ако наистина постигат резултати на основата на собствените си решения и усилия - ти самият ще изглеждаш много лошо, живеейки без постижения в постоянния сумрак на подчинението.

Да, разбирам противниците на протеста. Не, не преставам да ги презирам. Разбирането обаче води и до надеждата, че рано или късно дори те могат да разберат какво се случва пред очите им. И дори да вземат свободното, самостоятелно решение да живеят живота си без подчинение и без страх.