Около 50-ия ден на антикорупционните протести в България един познат ми сподели:

„Минах през площада да си говория с тия младежи. Разбрах какво искат. Те са учили и работили в Европа и казват, че там всичко е подредено, ясно и лесно. Връщат се тук и виждат, че управляващите гангстери са създали хаос, в който всичко е в мъгла и всичко е трудно. Просто младите искат тук да е като там, защото знаят, че това е възможно.”

Това пише Евгений Дайнов, цитиран от OFFNews.

Човекът беше напипал двигателя на бунта: за последното десетилетие българското общество заживя с манталитетите на 21-ви век, но продължава да бъде управлявано от хора от 90-те години и то – от най-лошата версия на 90-те, бандитската. И обществото просто иска да се освободи от тези хора, за да заживее, както едно време казваше първият демократичен министър-председател Филип Димитров, като „нормална западна страна”.

На следващия ден гледам заглавия в европейски сайтове: „Лидер на опозоционна партия е арестуван на мирен протест”. Помислих, че иде реч за Русия, Беларус или нещо подобно. Но – поглеждам снимката. В сгъвката на лакъта на един доста огромен полицай виждам измъченото лице на моя приятел и съратник Борислав Сандов, съпредседател на българската политическа партия Зелено движение.

Хората на 90-те, окупирали България, бяха докарали нещата до нивото на Беларус и Русия. Последва и очакваната декларация от европейските Зелени, настояваща за незабавното освобождаване на Сандов; такива декларации също очакваме да виждаме по повод Русия и Беларус, но не и по повод България, страна членка на ЕС и НАТО.

Веднъж върнали страната в 90-те години, управляващите очевидно я бутаха в посоката на пост-съветските евразийски сатрапии.

Това е тайната на сегашния български протест: бъдещето въстава срещу миналото. Това прави протеста собствено политически, защото политиката – това е разговор за общото ни бъдеще. Неговият състав потвърждава тази му същност, тъй като за пръв път от две десетилетия протестът на либералната градска средна класа е подкрепен (а не – осмиван) от всички други социални слоеве и възрастови групи в обществото. Той не е обаче партиен. Протестират заедно и леви, и десни, и либерали, и зелени, и всякакви други.

Това е и първият протест в историята, за който социологията констатира, че се радва на подкрепата на около 62-65 процента от цялото население.

За разлика от предишни десетилетия, този протест вади обикновените хора на улицата не защото има глад или заплахата от глад. В момента глад няма, икономическата среда е сравнително стабилна и дори КОВИД-рецесията е (засега) доста умерена. Хората протестират заради нараненото си достойнство. Протестът не е за по-сито бъдеще, а за живот в достойнство, без пренебрегване, обиди или произвол. Това е протест на идеи, а не на материални интереси.

Учудващо е, че власт-имащите, хората от 90-те, до голяма степен сами си го предизвикаха, повтаряйки основната грешка на всички автократи, повярвали, че са на власт завинаги: възгордяването, неминуемо водещо (при такива като тях) до пренебрежително отношение към народа. Както неотдавна каза един депутат от мнозинството: „Стига с тези протести. Време е собственикът, овчарят, да хване тоягата и да вкара стадото в кошарата”.

Народът обаче не е стадо. Народът е суверен и не е ничия собственост.

Как се стигна дотук?

Година преди КОВИД-кризата правителството на Борисов вече бе загубило подкрепата на населението. Постоянните уволнения на несъгласни, превземанията на частни фирми, преследванията на журналисти, управлението със заплахи, видното за всички присвояване на публични фондове и обществени ресурси – всичко това с годините бе стигнало до всяко семейство. Някъде към средата на 2019-а година Борисов бе загубил своя електорален хинтерланд – обикновените хора от малките градове и селата. Те вече не се идентифицираха с него на принципа: „И ние сме прости, и той е прост, той е един от нашите”. Започнаха да го възприемат като кварталния хулиган и му обърнаха гръб. Това пречупване на обществените настроения не бе обаче регистрирано нито от социолозите, нито от съпартийците на Борисов. Онова, което се виждаше на повърхността, беше плавно, но не и катастрофално спадане на общото равнище на подкрепа за управлението.

После дойде КОВИД и съответното извънредно положение, въведено от правителството в средата на март 2020 година. Стресираното население внезапно увеличи подкрепата си за властта, както стана в повечето европейски страни по същото време. Заговори се за „нов кредит на доверие”.

В този момент обаче самата природа на управляващите – гангстери от 90-те години – им изигра лоша шега. Вместо да се зарадват на тази внезапна подкрепа и да се стремят да я умножат, те решиха, че са на власт завинаги; започна се шушукане на тема 20- или дори 30-годишен мандат.

Какво правят този тип хора, веднъж внушили си, че са на власт завинаги? Започват да безчинстват. Отвързват се. Започват да гледат на страната и на народа като на полагаща им се плячка.

През цялата пролет управляващите нарушаваха обществения договор и законите на страната. Заредиха се скандал след скандал, ден след ден, всички свързани с присвояване на публични ресурси. Особено хищно плячкосване се случваше в защитени зони по Черноморското крайбрежие, където приятели на властта разрушаваха дюни, изливаха бетонни основи и вдигаха хотели. Всичко това бе във фрапантно нарушение на законите, закрилящи природата, но всички държавни институции убеждаваха гражданството, че нарушения няма. Стигна се до момента, в който градежът на огромен хотел бе представено като строителство на „укрепващо брега съоръжение”.

Междувременно новият главен прокурор през ден анонсираше списъци на „врагове”, които ще преследва. До един това бяха критични към властта общественици, издатели на свободни медии или предприемачи, отказали да подарят бизнеса си на представители на властта.

Всяка гражданска реакция бе посрещана с високомерно пренебрежение или целенасочена арогантност. Гражданите биваха наричани „тулупи”, „анархолиберали”, „безделници”, „гадове”, „платени саботьори”. Дузина разследващи журналисти и водещи бяха залпово уволнени от националните ТВ-канали. Вицепремиер обясни, че гражданите нямали доверие на институциите, защото не разбирали как те функционират и изобщо не били запознати с „механизмите на демокрацията”. Накрая самият премиер Борисов обясни, че срещу него могат да протестират само контрабандисти, наркотрафиканти и престъпници.

Взривът бе неизбежен, тъй като стотици хиляди граждани бяха рутинно и всекидневно обиждани. На 25 юни се проведе национален природозащитен протест. За разлика от обичайните хиляда-две „зелени”, този път излезнаха десетки хиляди. Искаха не просто спиране на разрушението на природата, но и оставка на правителството. Последва опит на бивш министър на правосъдието, понастоящем опозиционер, да стигне до публичен плаж, заграбен от виден член на управляващата олигархия. Христо Иванов бе пресрещнат, атакуван физически и избутан във водата от група телохранители, които впоследствие се оказаха държавни служители (на Националната служба за охрана). Всичко това бе снимано на живо и излъчено във Фейсбук. В рамките на 24 часа записът бе гледан от над милион зрители, от общо малко над 6 милиона население. След ден-два последва нахлуване на тежко въоръжени униформени мъже, командвани от главния прокурор, в сградата на Президента на Републиката, нееднократно изразил подкрепа за природозащитни каузи. В същия ден избухна протестът, продължаващ всеки ден вече над два месеца.

По време на протеста се случиха значими от политическа гледна точка неща. Нацията окончателно преодоля временната си фасцинация както с крайния национализъм, така и с авторитарния модел на управление. Квази-фашитките партии, управляващи в коалиция с партията на Борисов ГЕРБ, вече нямат сериозни изгледи да прескочат 4-процентовия праг на избори и да влязат в парламента. А самият факт, че целият народ протестира срещу авторитарен премиер, демонстрира, че в България, за разлика от други страни в Източна Европа, упованието върху „силния мъж” мина своя пик. Протестът е воден от либерални хора с либерални искания. Поне в България приливът на авторитарния популизъм е вече преминал в отлив.

Един европейски народ настоява да живее в 21-ви век, в който нещата са подредени, ясни и лесни. Затова се опитва да се освободи от една власт, съставена от криминални елементи, останки от бандите на 90-те години.

Цивилизация застава срещу варварство, редът – срещу безредието, почтеността – срещу онова разтление, което обикновено се обозначава с думата „корупция”. Това е същината на българския протест на 2020-та.