Дейността на служебния кабинет дава пример за един рядко срещан парадокс

Дейността на служебното правителство начело със Стефан Янев дава пример за един рядко срещан парадокс: внушително мнозинство от българите (почти 60 на сто) го одобряват, а по-голямата част от парламентарно представените партии воюват с него, макар и по различни поводи и по различни (предполагаеми) причини. През последните дни тази враждебност не само се изостря, но и се разширява – в нея се включват дори политически субекти, които на думи заявяват подкрепа за „принципала” на служебния кабинет, президента Радев, пише Александър Маринов във в.Банкеръ.

Донякъде това разминаване може да се обясни с факта, че една значителна част от гражданите не се чувстват представени от днешните партии, оттук и непрекъснатите очаквания и настоявания да се появи „нещо ново”. След взрива на обществено-политическа активност преди година имаше надежда политическата представителност да се подобри, но изборите на 11 юли белязаха рядък спад до невиждани нива – за пръв път през последните 30 години победителят на изборите има едва 65 мандата.

Със сигурност има и други причини за нарастващата враждебност на политиците към служебното правителство, свързани с теснопартийните сметки и интереси (право или криво разбирани). Най-логично изглежда отрицателното отношение на ГЕРБ и ДПС. От една страна, двете партии са в отколешна война с държавния глава, следователно, нормално е да са против назначеното от него служебно правителство, независимо от състава и делата му. От друга страна, именно работата на кабинета „Янев” удари болезнено по интересите на ГЕРБ и ДПС, и то едновременно по двете най-чувствителни за тях точки.

На първо място, служебното правителство блокира (не изцяло, но все пак в значима степен) схемите на контролиран (купен и принудителен) вот, от които в най-голяма степен се облагодетелстваха въпросните играчи. Резултатът се видя и вече бе доказан по убедителен начин чрез анализа на рисковите избирателни секции – спадът в подкрепата за ГЕРБ и ДПС в голяма степен се дължи на този фактор. Наистина, от това пострада и електоралната активност, но за подобен тип „демократично участие” едва ли си струва да жалим.

На второ място – и това вероятно е по-важно в дългосрочна перспектива – служебното правителство извади на показ механиката и последиците от функционирането на порочния модел на управление, основан на корупция и злоупотреба с власт. С това кабинетът изпълни едно ключово задължение – да даде по-добра възможност за информиран избор на гражданите. И гражданите го оцениха подобаващо. Вярно, разобличените писнаха на умряло, но това е разбираемо, както са разбираеми и техните изблици на ярост и омраза към служебните министри. Ако отчитаме обстоятелството, че по всяка вероятност управлението на страната през идните месеци ще продължи да бъде в ръцете на служебен кабинет, агресията от страна на ГЕРБ и ДПС е израз на основателни опасения. Но все пак, това, което те очакват със злоба и страх, се възприема от обществото като пълноценно изпълнен дълг. Трябва да прибавим и ефекта на сравнението – на фона на състава и резултатите на служебното правителство, предишните управляващи изглеждат наистина мизерно.

Казаното дотук се вписва в нормалната политическа логика, но нататък започват все по-трудно обясними неща. В началото всички останали партии приветстваха както подхода при съставянето на кабинета „Янев”, така и работата му. Това също е напълно обяснимо – разобличаването и изтласкването на субектите на досегашния модел обективно бе в полза на тези, които се обявяваха за тяхна алтернатива. Стигна се до странното впечатление, че главно действащо лице в кампанията за изборите на 11 юли е именно служебното правителство, а не участниците в изборната надпревара. Някои наблюдатели дори констатираха, че служебното правителство е свършило голяма част от работата на партиите, при това, без да е ангажирано с една или друга страна и при строго спазване на изискванията на Конституцията и законите.

След 11 юли картината започна бързо да се променя. На първо място и в най-голяма степен това пролича в поведението на победителите (ИТН). Като се отчитат основните обекти и тези на атаките, веднага лъсна значителната степен на съвпадение между „изчегъртващи” и „изчегъртвани”.

По-късно, макар и доста по-внимателно, към критичния хор започна да се присъединява БСП, а по отделни въпроси – и ДБ. Дори да допуснем, че това съвпадение е плод на случайност, а не на организирана координация, логично е да зададем въпроса: какви сродни интереси задвижват подобно еднопосочно поведение?

Редица наблюдатели търсят обяснението в политическата неопитност, своенравността и тоталното отричане на установените политически правила, свойствени на ИТН. Вярно е, че през последните 45 дни многократно бяхме свидетели на размяна на остри и дори обидни реплики, но атаките към някои от служебните министри надминаха всякакви допустими и разбираеми нива.

Още по-трудно е да се обяснят тези постъпки, като се отчита, че силите на промяната (и най-вече ИТН) многократно заявяваха подкрепата си за президента Радев; да правиш такива заявления и в същото време агресивно да нападаш назначеното от него правителство отива далеч отвъд политическата неопитност и граничи с политическа шизофрения. Или, както твърдят някои наблюдатели, просто е индикатор за двойна игра.

Има само една хипотеза, която би могла да обясни невероятното съчетаване на подкрепа за президента и очерняне на служебното му правителство и в която се вписват активно разпространяваните слуховете, че се подготвя създаване на пропрезидентска политическа формация и в нея водеща роля ще играят знакови лица от служебния кабинет. Иначе казано, става дума за превантивен удар срещу хората, които наистина могат да бъдат опасни за статуквото („старо” и „ново”), тъй като съчетават две преимущества – близост до несравнимо най-подкрепяния български политик и доказани в практиката лични качества.

Ако следваме тази логика, все още твърде силното статукво се е примирило с факта, че не успя нито да купи, нито да сплаши, нито да маргинализира президента. Затова обитателите му вече преследват целта минимум – да го оставят да реализира втория си мандат, капсулиран в рамките на институционалните си правомощия и с наистина висока, но неорганизирана обществена подкрепа.

Тези сили точно виждат разликата между Радев и Първанов. Тя се изразява не само в това, че Радев няма намерение да става партиен лидер, а най-вече в способността му (на основата на смела и последователна политика) да приобщи около стратегическите си намерения качествени и перспективни личности с разнообразен идейно-политически и професионален бекграунд. Тоест - да бъде трансформиращ действителността обединител на нацията.

Иначе казано, негативизмът към служебното правителство и особено към най-изявените му фигури е израз на стремежа да не се допусне възникване и налагане на предполагаем нов политически субект, който се възприема като опасен не само с потенциала си, а и защото би бил „на една ръка разстояние” от президента. Достатъчно близо от гледна точка на общата стратегическа визия за България и достатъчно далеч, за да бъдат неуязвими за обвинения в нарушаване на конституционни и етически норми.