Аз не съм юрист и това е важно и почтено да се знае. Аз съм консуматор на правосъдие. Повечето българи са такива. Нормите кое е редно и кое не е са описани в религиозния морал и етика. Останалото се нарича закони. Качеството им се измерва с броя поправки или с годността им да бъдат прилагани. За рейтинга на парламента не искам да говоря, но вече сме пред проблема да се създават общи закони за частно ползване и това е страшно за обществото.

Не, не се нарича лобиране! Лобирането е регламентирана дейност, различна от рушвета. У нас тя просто не е регламентирана - изобщо, пише Арман Бабикян за вестник СЕГА. 

И най-съвършената машина в ръцете на дивака се превръща в куп желязо. Ние сме в тази хипотеза, защото и добрите, и лошите закони се прилагат и изпълняват от хора! Точно те са под натиск, точно те са пристрастни, точно те работят по силата на неписаните правила на олигархичната омерта, която партийните велможи налагат. И аз мога да кажа любезно, че не всички са такива, че има почтени администратори, почтени прокурори, почтени съдии. И какво от това, след като цялата система изглежда, че не дава справедливост. Няма усещане за справедливост, и то отдавна. Отпреди 30 години, когато касапите от концлагерите не бяха осъдени, а се возеха в трамваите до нас. 

Кой да вярва в правосъдието? 

Помните ли банковите фалити? Не на КТБ, на многото банки през 90-те - 12 ли бяха,13 ли? Парите ги няма, банкерите ги няма. Някой да е в затвора? Помните ли пирамидите, които изсмукаха парите на хората като прахосмукачки? Нищо не се е променило в правосъдието, не го е имало. Босовете на мутренските групировки - някои се изпозастреляха, но никой не влезе в затвора. Имаше някаква реплика, че Цветан Цветанов ги ровел като картофи в нива... Няма осъдени.

Усещане за справедливост няма. То е "имагинерно" понятие - като усещането за корупция.  Преди скандала с апартаментите имахме само усещане за корупция, сега имаме реалност. 

Отпреди 30 години нямаме справедливост

Не само при Цацаров, при неговите предшественици също. Всичките изглеждат по еднакъв начин. Проблемът не е в Татарчев, Филчев или Цацаров. Така е конструирана системата.   

Днес системата сюблимира и рухва под собствената си тежест, защото гнилите дъски не държат. Ето пример. Ако утре се окаже, че на последна инстанция бившата районна кметица на "Младост" Десислава Иванчева е виновна, ще повярват ли всички? А ако се окаже, че е невинна, ще повярват ли? И в двата случая отговорът е не! Това значи, че никой не вярва в правораздаването у нас независимо от докладите на европейски институции и държавни департаменти. Никой не вярва, че правосъдната система завършва с независим арбитър, който преценява дали са престъпени законите на страната. 

Нещо повече, всеки вижда, че престъпността на бедните и маргиналните не се лекува с образование и закони, а с рокери, палежи и съборени къщи. Престъпността на големите е нелечима, защото те решават кога да спре един строеж, дали да се проучва за шистов газ, коя фирма да се „разкара“ от магистрала "Хемус", кой да е председател на парламента, на кого да се построи частен стадион с държавни пари и т.н.

Останаха онези по средата, които имат избор да се страхуват или да не се страхуват .

През 2010 година станах жертва на джебчийска кражба. Дребна работа. Откраднаха коледните надбавки за хората във фирмата ми. Бе ми обяснено да не се занимавам, че няма смисъл. А аз праволинейно реших, че ще го преживея, но ако същите откраднат пенсията на някоя баба, тя е загубена. Установих виновните сам, намерих и занесох видеозапис в полицията, разпознавахме се, съдихме се с години. Сега сме 2019 година. Не съм получил парите си, но от нещо "дребно" направих извод, че за нещо едро е направо абсурд да се чака справедливост, и то при положение че почти се самообслужих. Представяте ли си Нюрнбергският процес да бе продължил толкова - 9 години? Или Лайпцигският? Аз говоря за джебчийство. Не се оплаквам, просто давам най-смешния пример, за да покажа безсмислието на съществуването на системата в днешния й вид. 

Системата има сили само да се отбранява и нищо повече, и то ако нас не ни е страх, иначе няма кой да я атакува. Страхът на юристите е, че те ще бъдат обвинени в незаконни действия, ако поискат промяна по груб и насилствен протестен начин. Страхът на не-юристите е, че ще загубят, ако не успеят да преборят системата. Ейбрахам Линкълн е казал някога: "Вероятността да паднем в борбата не трябва да ни пречи да оказваме подкрепа в кауза, която смятаме за справедлива, на мен тази вероятност няма да ми попречи."

Та преценете вероятностите и решете дали искате децата ви да наследят този проблем. И после им кажете, че ги обичате.

*Статията се базира на участието на автора във форума "Независим съд - свободна държава! За правото и справедливостта", организиран от Инициатива "Правосъдие за всеки".