Няма съмнение, това го казват и психолози, и хора с трезв разсъдък и здрав разум – този човек има нарастващи психологически проблеми, които – ако не бъдат взети мерки чрез терапевтични беседи и задълбочени изследвания от специалисти – могат да ескалират в сложни психични проблеми…

Но ние като общество трябва да сложим ръка на сърцето си и да поемем значителна част от вината за случващото се с него. Защото нищо не допринася повече за развитието на подобни проблеми с психиката на индивида от това – заобикалящите го хора да приемат доброволно и съзнателно измислената реалност, в която той живее, като действителност и да му казват, че всичкото това е така, както той го мисли и преживява!

Всеки психолог, който иска да запази пациента за себе си, а да не го изпусне и пациентът да премине за лечение при някой психиатър, ще ви каже, че влошаването в състоянието може да се пресече на много ранна фаза, ако изкривените представи и въображаемите социални конструкти се противопоставят (сблъскат се) категорично и необоримо с реалността.

Множество случаи са показали и доказали, че когато някой започва да си въобразява нещо и да стресира другите с измислеността на въобразяваното, хората – само за да бъдат оставени от него на мира или пък от чисто любопитство – не спорят с него, даже се съгласяват с него и това му дава основание да потъва още по-надълбоко в измислиците си и да вярва все по-силно в тях.

Аз имах като ученик добър по природа съсед и приятел, който бе влюбен в красива естрадна певица и си измисляше как ѝ е ходил на гости, как са разговаряли, как тя му е пяла песен. И той го разказваше толкова убедено и убедително, всеки път с едни и същи описания на обстановката и споделените думи, че бе повярвал, че това е било и го бе превърнал в спомен – приятен и вдъхновяващ го! А аз – от съжаление и криво разбрано приятелство – се правех, че му вярвам. И така неволно допринасях той да живее с тази своя красива измислица…

Та да се върнем към вината на нашето общество.

Ние – като общество – непрекъснато давахме на въпросния човек, за когото в началото стана реч, основания да вярва на измислиците си, приемахме безкритично това, което той си съчиняваше. Едни го правеха заради харизма, заради нужда от пастир или пастор, знам ли още заради какво и виждаха измислената му реалност като фактическа реалност, съгласяваха се с него, вървяха след него и почти го обожествяваха; други подценявахме началните фази на заболяването му и не можахме да го сблъскаме с реалността, за да му помогнем да се измъкне от измисления и въображаем негов свят.

Така постепенно, неговите все по-усложняващи се и по-всеобхватни измамни представи, очевадният му нарцисизъм, слабостта му да послъгва, склонността му да си въобразява, да лъже и мами най-напред себе си, а със себе си и всички нас, се превърнаха в еднопосочни и трудно обратими психологически проблеми. А всеки психолог ще ви каже, че не се ли вземат своевременни мерки, това е пътят към преминаването на психологическите проблеми в психически.

Но! Тук има четири критични фактора, които като бумеранг се връщат и ни удрят по челата.

Първо, в България ние нямаме културата да се обръщаме за своите психологически проблеми към психолозите. Когато на някого му кажат – ти имаш психологически проблеми!, той веднага скача – ти мен луд ли ме изкарваш!?!? И се агресира. Става арогантен и озлобен, мразещ те и отмъстителен. Ако някого го боли зъб, той отива на зъболекар, ако го боли ухо отива на лекар по уши-нос-гърло но ако го боли психиката, той за нищо на света не отива на психолог.

Второ, с нашето мълчание като общество вече толкова години наред, ние фатално сме пропуснали времето, когато с ясна позиция и откровен разговор сме можели да помогнем на този човек сам да се извади от това си състояние. То се е задълбочило. И ескалира с всеки изминат ден, особено след последните избори, когато ситуацията за него коренно се промени (а се знае как се изострят психологическите проблеми при хората, които ги имат, ако се промени ситуацията, в която те са свикнали да живеят). Става все по-трудно нещо да се промени без самият този човек да осъзнае своето състояние! Той трябва да се себеопознае, да си даде сметка, да си каже – с мен се случва нещо лошо, което може да стане много по-лошо, трябва да взема мерки, докато не е станало късно!!

Трето, много усложняващо нещата обстоятелство е, че този човек е водещ политик. Ако беше обикновен човек, много по-лесно и по-леко можеше да се намери изход. Но в пресечната точка на психологията и политиката е прекалено трудно и вероятно невъзможно (вече) да му се помогне. Би могло, ако имахме общество, което да е в състояние да осъзнае – като общество! – какъв проблем има пред всички нас като цяло и пред този човек в частност. Но възможно ли е амортизираното, атомизираното, атрофираното и апатичното наше общество да си каже – на този човек трябва да се помогне, на него трябва да се гледа като на човек с много сложни психологически проблеми, дайте да не го вземаме насериозно, дайте да го изолираме с гласовете си от политиката, да му отнемем с гласовете си възможността да се намесва в политиката, да гледаме на това, което той говори като на психологичен негов проблем, да проявим състрадание, да му съчувстваме, да го оставим намира, да му дадем лично време и пространство той да обърне внимание на своето влошаващо се психологично състояние! А ние да запретнем ръкави да си преподредим политиката, да продължим нататък без него – колкото се може по-скоро.

И четвърто, властта на този човек е изградила цяла система от зависимости и взаимодействия, които оформят политическата рамка на управлението ни. Мощни лични, групови, частни и корпоративни интереси печелят от тази рамка, от тази порочна конструкция на държавното управление. Те знаят, те прекрасно виждат какво се случва с дадения човек, но на тях това им е изгодно. Тяхното богатство и власт се нуждаят от него и за да бъде той още малко, поне още година-две, те са готови на всичко. Съгласни са дори да съсипят окончателно психологическото му здраве и да го хвърлят постепенно в бездната на разбитата психика, заради която той един ден ще се срути по грозен и може би безкрайно несправедлив в позора си за самия него начин.

Тогава ние като добро по сърце общество ще изпитваме жал за него, ще го съжаляваме, ще си спомняме някои негови добри черти, ще си разказваме весели случки с него, ще си казваме вицове и анекдоти за него. А те, спечелилите чрез него, ще си харчат някъде по света или у нас паричките, ще се радват на богатствата си и ще потриват самодоволно крадливите си ръчички – не беше добре този човек, ама добра работа ни свърши!

Няма пълна аналогия, но не е ли така с Жан Виденов – при него заради удивителната му слабост като премиер, държавата се срути, пострадахме почти всички, но сега си спомняме със симпатии за него – че беше почтен политик, че не открадна нищо, че стана жертва на хищни интереси, печелили зад гърба му и чрез властта му.

Дори аз, неизменно гласувал срещу него, изпитвам добро чувство за него и разказвам почти като семеен анекдот как веднъж се случи да почиваме семейно в една и съща станция на Министерския съвет край морето; семейството му беше на два реда с чадърите над нас на плажа; а моят син, тогава на 3 - 4 годинки, лежеше на пясъка, подпрял с ръчички главичката си и не отделяше поглед от красивата съпруга на Жан Виденов; толкова явно беше, че е тайно влюбен в нея; и после като видеше Жан Виденов по телевизора, казваше – ето го мъжът на най-хубавата жена!

Николай Слатински