Коронавирусът хвана редица страни, включително САЩ, неподготвени и бяха връхлетяни от едно от най-големите бедствия в последните десетилетия по много причини: липса на достатъчно тестове и апаратура, недофинансиране на системата за обществено здравеопазване и обща липса на познания за поведението на новия коронавирус.

Но една лесно пренебрегвана причина е присъщата склонност на човешкия мозък към оптимизъм, дори когато фактите предполагат, че трябва да се тревожим.

Цялата епидемиологична общност предупреждава през последните 10 или 15 години, че въпросът не е дали ще имаме такава пандемия, а кога.

Лари Брилянт работи със Световната здравна организация в борбата срещу да се изкорени едрата шарка, той бе и консултант на един филм от 2011 г., който обаче стана интересен за широката публика едва през последните месеци - „Зараза“.

През 2015 г. Бил Гейтс, сега демонизиран от любителите на конспирациите, описа заплахата от инфекциозен вирус в реч, която е гледана милиони пъти в YouTube.

Независимо от това, извън общността на инфекционистите, обикновените хора и някои политици се надяваха, че вирусът по някакъв начин ще ни заобиколи. Въпреки че доклади от разузнаването сигнализираха Белия дом за коронавирусната заплаха още през ноември, блокирането в САЩ започна едва през март, а президентът Тръмп нееднократно е твърдял, че държи положението под контрол.

Този вид наивен оптимизъм пред лицето на връхлитащото бедствие е клопка в човешкия мозък на възприемането на риска, коментират психолози. Хората трудно оценяват експоненциално нарастващите проблеми, затрудняват се да разберат как точно самите те могат да бъдат засегнати, когато бедствието настъпи.

Мозъците ни не са приспособени да предвиждат заплахи като пандемии, което позволява на мъничките, безмозъчни патогени да ни победят. Единственият начин да се противодейства на този психологически проблем, е да се подготвите предварително, казват експертите.

Което доста страни не успяха да направят.

Хората се справят много зле, ако трябва да си представят всичко, което може да се обърка в дадена ситуация.

„Често имаме прекалено розови представи за живота“, отбелязва Херш Шефрин (Hersh Shefrin), професор по поведенческа икономика в Университета в Санта Клара.

Ние не използваме много съзнателната част от мозъка си и това е една от причините за този подсъзнателен полинанизъм (Pollyanna principle) - психологически феномен, според което хората са склонни да се съгласяват предимно с положителни твърдения, които се отнасят и за самите тях.

Както пише психологът Даниел Канеман (Daniel Kahneman) в книгата си „Thinking, Fast and Slow“ (Мисленето, бързо и бавно) мозъкът ни има два режима: бърз, интуитивен метод, който се задвижва от чувствата, и по-аналитичен (и еволюционно по-нов) начин на мислене, ръководен от данните.

Интуитивният процес има тенденцията да доминира, смята Пол Слович (Paul Slovic), професор по психология в Университета в Орегон.

Тази част от мозъка ни взема под внимание предимно минали събития, което ни прави „затворници на нашия опит“, както казва Слович. Едно проучване от 1962 г. на хора, които живеят на равнинна територия, установи, че те не са в състояние да си представят наводнения, по-големи от най-голямото наводнение, което някога са виждали.

Лесно е да се заключи, че съвременниците ни по подобен начин не могат да възприемат заболяване по-тежко от други, по-малко смъртоносни епидемии, с които са се сблъсквали наскоро.

В някои случаи опитът може да бъде поучителен. Шефрин посочва, че някои азиатски страни реагираха различно от европейските държави и САЩ на коронавируса, тъй като в миналото регионът се е сблъсквал със SARS (тежък остър респираторен синдром).

Докато тези държави агресивно тестват и проследяват контактите, американските политици пренебрегват доставките на респиратори N95 в Стратегическия национален резерв и те никога не се възстановяват след избухването на свински грип през 2009 г., тъй като служителите решават да насочат фокуса си към тероризма.

„Бързият“ инстинкт в съзнанието ни има тенденция най-вече да омаловажи до минимум рисковете, които е по-трудно да си представим. Абстрактните опасности, като невидимите болести, ни изглеждат по-малко заплашителни, осезаеми заплахи, отколкото терористите.

Нашият мозък интерпретира събитията с ниска вероятност като с практически нулева вероятност да се случат и всъщност е безпомощен при осъзнаването на експоненциалните данни - като, да речем, начинът, по който инфекциите се разпространяват сред населението. Броят на случаите в началото е малък, така че нашият бърз, интуитивен мозък ни казва, че ще си остане малък завинаги.

Ето защо тази загадка за езерцето, върху което листата на лилиите се удвояват по площ всеки ден, е толкова сложна. (Ако на 40-ия ден езерцето е напълно покрито с листа за лилии, на кой ден лилиите ще покриват половината от езерото? Отговорът е на 39-тия ден.)

„Зловещото на кривата на експоненциалния растеж е, че се издига внезапно и те затрупва“, коментира Слович.

"Най-големият недостатък на човешката раса", заяви веднъж физикът Алберт Бартлет (Albert Bartlett), "е неспособността ни да разберем експоненциалната функция."

Това може да обясни защо на 23 февруари при 51 потвърдени случая на коронавирус в САЩ президентът Доналд Тръмп повтори , че ситуацията е „много под контрол“. Месец по-късно броят на случаите е над 44 000. Според Шефрин Тръмп има много интуитивно мислене. "Той има много силна интуиция и върви след инстинктите си", коментира Шефрин. Проблемът разбира се е, че нашата интуиция не винаги е правилна.

"По времето, когато бедствието е на прага ни - когато болниците се пълнят в Италия, но все още не е така в САЩ - нашите умове отново ни успокояват. Хората трудно могат да си представят себе си като човек, на когото може да се случи нещо лошо. Например, тъй като бе съобщено, че възрастните хора са имали най-високата степен на смъртност от COVID-19, някои по-млади американци може би смятат, че самите те са неуязвими", разказва The Atlantic, цитиран от OFFNews.

„Ако не смятаме себе си за потенциална жертва на болест като COVID-19, тогава ще сме склонни да подценяваме вероятността наистина да станем жертва“, казва Шефрин.

Освен този провал на въображението, концепция, наречена „мотивирано разсъждение“, лъжливо ни уверява, че лошото, което не искаме да се случи, вероятно няма да се случи.

„Ако сте федералното правителство и се надявате да организирате кампания за преизбиране, основана на икономически просперитет, тогава идеята за глобално блокиране е ужасна“, разказва Нейтън Ноемски, професор по маркетинг в Йейл. „Нещата, в които сме мотивирани да не вярваме, ние сме много умели в това да не му повярваме.“

Когато болестта най-накрая пристигне и хората започнат да умират, мозъците ни попадат в дрруг капан: Броят на засегнатите е твърде голям, за да бъде психологически значим. Слович открива, че когато са засегнати много хора от някакво бедствие, възниква един вид психологическо изтръпване. Въпреки че хората са способни да съчувстват дълбоко на една жертва и нейното тежко положение, „състраданието може да избледнее“, когато в трагедията участват повече жертви.

Положителните чувства на хората, когато трябва да даряват на едно нуждаещо се дете намаляват, когато стане въпрос за две нуждаещи се деца. Това може би обяснява защо болест, която вероятно ще покоси хора, повечето от които са непознати, може да изглежда по-малко опасна, отколкото всъщност е.

Поуките от тези пропуски в нашето колективно мислене могат да бъдат полезни при планирането на бъдещи големи по-абстрактни бедствия, като например климатичните промени. Освен повишаването на осведомеността за тези психологически клопки, експертите казват, че трябва да се въведат механизми и закони, които ще изключат пристрастията на хората, пренебрегващи бедствията.

Но нека да завършим с един цитат от гениалния Тери Пратчет:

„Четиримата мрачни конници, чиято поява възвестява края на света, са известни като Смърт, Война, Глад и Чума. Но и по-незначителните събития си имат своите предвестници. Например четиримата конници на Хремата са Подсмърчане, Кашлица, Кихавица и Липса на кърпички.

А сред армиите, събрали се на алувиалната равнина около Хунхун, невидимите ездачи, познати като Дезинформация, Слух и Мълва, оседлаваха конете си…

Защото Ринсуинд знаеше — когато четиримата дребни и противни конници на Паниката яхнат конете си, Дезинформацията, Слухът и Мълвата си вършат добре работата, но нищо не може да се сравни с опустошението, причинено от четвъртия им събрат — Отрицанието.”