Като ръководител на германското правителство в продължение на 16 години, Ангела Меркел значително промени външната политика на страната. Ролята на ФРГ на световната арена нарасна, както и глобалните политически предизвикателства.

Извън Германия практически никой не познаваше Меркел, когато тя пое поста федерален канцлер през 2005 г. И едва ли тогава някой би могъл да си представи каква следа ще остави в световната политика, пише Кристоф Хаселбах, „Дойче Веле”, цитиран от БГНЕС.

Но Меркел бързо свикна с новата си роля, включително във външната политика. Като домакин на срещата на Г-8 в германския Хайлигендам през 2007 г., Меркел вече лесно общуваше с най-важните държавни и правителствени ръководители в света. Поглеждайки назад, можем да кажем, че тогава това беше един почти идеален свят.

Но скоро канцлерът трябваше да премине в „авариен” режим на работа: през 2008 г. избухна световната финансова криза. Еврото, един от основните символи на обединението на Европа, беше под силен натиск. „Ако еврото се срине, Европа ще се срине“, предупреди тя.

С голямо нежелание икономически най-силната страна в Европейския съюз пое водещата роля за справяне с кризата. От една страна, федералното правителство принуди страните със силна задлъжнялост да провеждат политики на строги икономии и реформи. В Гърция някои от критиците на Меркел дори направиха паралели с германската окупация по време на Втората световна война. От друга страна, Меркел одобри мащабна помощ за страните от ЕС, засегнати от кризата. Отговорността на Берлин за дълговете на други държави се увеличи значително.

Фактът, че ЕС като цяло прие новата лидерска роля на Германия, се обяснява и с деликатното поведение на Меркел. То съчетава „култура на сдържаност“ с „култура на отговорност“, както го описа в интервю за „Дойче Веле” експертът по международни отношения и европейска политика професор Йоханес Варуик от университета в Хале.

Тази роля на Германия доведе до дисбаланс в отношенията с Франция. Меркел беше безусловно ангажирана с този най-близък партньор на Берлин. Заради тясното сътрудничество с президента Никола Саркози, медиите дори измислиха симбиоза на имената им - "Меркози".

Искането на различни френски президенти, което последно беше повторено и от Еманюел Макрон за задълбочаване на интеграцията в ЕС чрез създаване на длъжността финансов министър на ЕС, не беше подкрепено от Меркел.

Анализатори в Германия твърдят, че Меркел е подценила или омаловажавала дълго време опасността от автократичните системи - особено на Китай и Русия, които разчитат на геоикономическа мощ, дезинформация и дискредитиране на Запада.

В отношенията с Русия Меркел премина от сдържан прагматизъм до отчуждение след анексирането на Крим. Опитът ѝ в ГДР и познаването на руския език я направиха уникален канцлер. Основните принципи на политиката на Меркел по посока Москва бяха готовността да се наричат нещата с техните истински имена и желанието да се поддържат контакти с Русия, независимо какво се случва.

Ето защо тя нарече в присъствието на Путин „престъпно“ анексирането на Крим и призова Европейския съюз да наложи икономически санкции на Москва, но и защити строителството на газопровода „Северен поток 2”.

Ако Ангела Меркел беше подала оставка в началото на 2015 г., успешната ѝ кариера като канцлер вероятно щеше бързо да бъде забравена. Но нищо не донесе на Меркел такава слава по света и нищо не е предизвикало такива противоречия в Германия /а и в чужбина/, както нейното решение в края на лятото на 2015 г. да отвори границите на Германия за бежанци и мигранти.

През 2015 г. списание „Тайм” я обяви за „Личност на годината“ и дори за „Канцлерът на свободния свят“. Други, особено правителствата на ЕС в Източна Европа бяха възмутени, че се опитва да наложи щедрата си политика за предоставяне на убежище на целия ЕС. Оттогава в Европа видимо нарасна десният популизъм.

Меркел първоначално беше страстен поддръжник на трансатлантическите отношения. Докато все още беше опозиционен политик, тя подкрепяше войната в Ирак, започната от президента на САЩ Джордж Буш, която по това време беше отхвърляна от огромното мнозинство германци. Но отношенията между Берлин и Вашингтон постепенно охладняха. През 2013 г. стана известно, че американските разузнавателни агенции от години шпионират Меркел, като подслушват телефона й. Меркел беше възмутена: „Не можете да шпионирате приятелите си“.

И изведнъж политическата ситуация в света се влоши много бързо: Русия анексира украинския полуостров Крим през 2014 г., британците гласуваха за напускане на ЕС на референдум през 2016 г., а малко след това Доналд Тръмп стана президент на Съединените щати, издигайки лозунга „Америка на първо място“.

Меркел заяви разочаровано през 2017 г .: „Дните, когато можехме да разчитаме изцяло на другите, отдавна са отминали“. Събиращите се гръмотевични облаци над политическия хоризонт я накараха да поднови кандидатурата си за канцлер на изборите през 2017 г. и да застане начело на германското правителство за четвърти път.

Какво наследство ще остави Меркел във външната политика? Може би можем да го обобщим с изказването ѝ през 2019 г. в Харвардския университет, когато бе удостоена с 16-та си почетна докторска степен: „Нищо не може да се приеме за даденост: нито нашите индивидуални свободи, нито демокрацията, нито мирът, нито просперитетът".

Силата на Меркел се проявяваше главно в кризисни ситуации, а те бяха много по време на дългия ѝ мандат като канцлер на Германия. Тя никога не е била оратор, чиито изказвания спират дъха и никога не е излъчвала ентусиазъм. Но особено по време на кризи, Меркел прояви това, което анализаторите наричат „смесица от прагматизъм, способност за постигане на цели и издръжливост“.

Професор Йоханес Варуик я счита за „неуморен кризисен мениджър”. Но според него Меркел винаги е била загрижена за запазването на съществуващото и е използвала твърде малко кризите като възможност за фундаментални промени, като например да насърчи по-активни стъпки на интеграция в ЕС.