Животът ни е даден да го живеем

Знам, че започвам като Валери Божинов и казвам очевидни неща, като едно от най-любимите ми е: „Загубихме, защото не спечелихме“. Но понякога най-очевидните неща остават скрити и функционално подценени, пише Симеон Колев в Edna.bg

Знаем, че здравето е важно, знаем, че парите не купуват щастие, знаем, че чатенето и скролването нонстоп е тъпо, но някак ни минава между другото. И продължаваме да правим нещата по стария начин. Искаме промяна в живота си, а правим още от същото.

Мечтаем в бъдеще време, вместо да живеем в сегашно време.

Скоро си мислех какво бих направил, ако разбера, че ми остават 6 месеца живот примерно. Същата логика важи и за два дни живот, пак примерно, ама тогава действително ще съм доста притеснен със сроковете и ще бързам да си уточня техническите детайли – документи, прехвърляния, застраховките, последни инструкции за довършване на задачи.

Всъщност няма да има нищо трогателно в такъв край. Ще бъде делови край. Но. Ако ми остават месеци, година, няколко години...тогава какво? Тук започва съществената част.

Има една логика: живей в категориите „ако“. Какво би направила и как би живяла, ако еди-какво-си. И какво се получава? Когато имаш малко време, си даваш сметка, че нямаш време за важните неща. И че нямаш време по принцип... „Когато имаш малко време, си даваш сметка, че нямаш време“ – верно съм като Божинката.

Така де, в тази връзка обичам да цитирам Ал Пачино във „Всяка една неделя“: „Когато остарееш, нещата започват да ти се изплъзват. И тогава започваш да се бориш за всяка секунда, за всеки сантиментър, за всяко малко нещо. Но това го разбираш, когато остарееш. И знаеш, че си жив, защото се бориш.“

Говорим си за...

Така. Правя бърза справка със списъка с мечтите си, за да видя, какво имам да правя. Упс, грешка. Какво искам да правя. И започвам: Да бъда по-директен към хората. Прекалено много време губя в политическа коректност, премисляне, кой какво ще си помисли, ако взема па да кажа какво точно си мисля. Това е толкова досадно и тъпо. Аз мога да го кажа както го мисля, а никога не го мисля с идеята, че трябва да обидя някого. Но онзи, който па чак толкова се окаже наранен – майната му. Губя много време в това. Губя много време в това да тълкувам евентуалната реакция на някого.

Ако ми оставаха няколко месеца – 5-6, ще живея като някого, на когото му остава цялото време на света. Ще отида на местата, на които съм искал да отида, задължително ще обиколя и местата, на които съм бил. Да се сбогувам с тях и да видя, че и след мен всичко ще е наред....така или иначе на никого не му пука какво ще бъде след когото и да е, но аз ще си го мисля.

Ще говоря с децата. Ама много. Напоително, възпитателно, подробно, най-често досадно. Ще им досаждам. Те впоследствие ще разберат защо. Защото аз няма да им кажа пъкления си план, който е ограничен от времето. Ще кача десетте най-високи върхове в България за десет дни, ама работни. Тоест, ще си отивам на работа, а след това ще качвам върхове. Ще се разбия за десет дни, ама ще го направя.

Задължително Ню Йорк. Нямам специално място там. Целият ми е специален. В магазините ще купувам нещата, които сега казвам, че ще купя след две години, три години, като това се случи, като онова се случи, абе все нещо трябва да се случи, за да си купя по-скъпата серия, това, което действително искам, а не това, което е прилична алтернатива. Като не ми стигат пари, ще взема назаем, и ако в банката ми кажат: „Абе, Симе, нещо в последно време си започнал да взимаш повече кредити, всичко наред ли е ?“ Кое да не му е наред. Абе няма да прекалявам, защото съм отговорен и не искам да си скапвам репутацията накрая.

Ще изляза, а няма да се прибера в себе си.

Ще живея така, сякаш ще живея вечно, а не сякаш ми остава малко. И съвсем накрая, със сигурност и надявайки се акълът да ми го позволява, няма да позволя на себе си никаква тъга. Може да бъде самоцелно, но ще го направя.

Няма да се вкопча в нищо, защото животът не търпи вкопчване от отчаяние. Все пак ще си имаме уважение с живота. Няма да му се моля да ми отпусне още ден-два. И накрая ще си кажем: „Добре беше.“ И аз на него. И той на мен.

Сега затварям очи.

Отварям ги.

И адски много се радвам, че живея горе-долу така, поне се опитвам и без да знам, че ми остават няколко месеца. Според банката ми аз трябва да бъда жив и здрав в следващите двайсет години, щото им дължа пари. Не знам колко – много са. Понякога се учудвам как продължават да ме кредитират. Говорим с децата, достатъчно сме говорили. С някои неща съм се помирил, с други не, но то па не може всичко. Правя неща, които искам. Променям, приемам, греша и после отново.

Живея живота, а не репетирам живота. Понякога е трудно, но винаги си струва.

Не си затваряй очите, преди да си видял всичко с тези очи.