Преглеждам стари снимки и се опитвам да разбера точния момент, в който носът ми, гротесково стърчащ, асиметричен и съсипващ екзистенциално целия ми емоционален и физически живот, се е появил. 

Беше лятната ваканция след седми клас и бяхме със семейството ми в зоопарка. Криехме се на сянка, когато забелязахме група птици фламинго около едно езерце. 

„Хей, виж!“, извика брат ми, сочейки розовата тълпа. „Истинското ти семейство!“ Погледнах към кльощавите си колене преди да разбера, че според него нашата прилика се крие другаде. 

Родителите ми ме помолиха да застана пред „роднините си“, да заема поза на един крак като тях, за да се впиша в картинката. „Сега се завърти в профил“, извика майка ми. Щрак! Снимка за спомен. 

На 14 съм. Ям салата Цезар и пия студен чай у леля ми. „Защо още нямаш гадже?“, ме пита тя, сякаш изборът беше мой. 

„Говорехме си за теб тези дни, колко всъщност си красива, Патриция“, ми каза тя, отпивайки разсеяно от студения си чай. 

„Но всички се съгласихме за едно – ако отнемеш малко от дължината на носа си, ще си още по-хубава.“

През 2005 година изпълнителката Ашли Симпсън си направи пластична операция на носа. Гледах снимките ѝ преди и след и съм убедена, че трябва и аз да променя размера на носа си. Обадих се на майка ми по телефона и ѝ обясних, че трябва да оправя носа си. 

„Мислех, че си го надраснала вече, миличка“, ми каза мама и усетих неодобрение в гласа ѝ. Бях сигурна, че докато живеем под един покрив ще трябва да ѝ се моля да одобри молбата ми да ме заведе при доктор. 

Майка ми, която никога не използва грим и която има натурално бисерна усмивка и най-вече която не е използвала крем против бръчки през живота си ми се изсмя и каза, че има по-лесен начин да се справя с носа си – да превъзмогна предразсъдъците си. 

„Ако вярваш, че си красива, хората ще те вижда именно по този начин“, трябваше да ми каже тя, сякаш беше лесно като магия. 

Вместо това, тя се съгласи да ме заведе при пластичен хирург. Насрочихме час и отидохме. 

Мъжът в бялата престилка с гладко бебешко лице и неестествено черна коса се появи с впечатляващото си увеличително стъкло и погледна носа ми. 

„Имате ли затруднения при дишане?“, ме попита той. „Защото имате стеснения в носната преграда.“ Той наклони главата ми назад, после нагоре. Първо в едната посока, после в другата, опипвайки с ръце, обути в хирургически ръкавици.

Сестрата ми направи снимка с фотоапарат в анфас, след това в профил, естествено онзи, който харесвах по-малко. 

Докторът помоли майка ми и мен да го последваме в кабинета му, където да свали снимките и да ми покаже носът ми отблизо. 

Той пусна програмата за обработка на снимките и с помощна на няколко щракания на мишката започна да оформя носа ми според параметрите на медицината. 

Когато приключи, долната ми челюст падна. Задавих се. Закашлях се. Виждала съм този нос на толкова много хора и всъщност го мразя. Не харесвах човека, който ме гледаше от екрана на компютъра. Исках да изляза от кабинета колкото се може по-бързо. 

Благодарихме на доктора, отменихме следващия насрочен час и си тръгнахме. 

Осъзнах, че това е бил истинският план на майка ми. Никога повече не споменах пластична корекция на носа. 

Сега съм на 23 и се срещам с момче с перфектен прав нос. Той е фотограф и много обича да ми прави снимки в моменти, в които не гледам към камерата. Смята ги за най-естествени. 

Веднъж се появи в апартамента ми посред нощ и ме снима изненадващо, докато отварям входната врата. 

„Обичам това и най-вече обичам теб!“, ми написа той в имейл, в който беше прикачил снимката. 

На нея, аз се усмихвам с лице, обърнато настрани, а светкавицата на фотоапарата осветява изцяло невероятно дългия ми стърчащ нос. Сложих снимката си като профилна във Фейсбук. 

„Бела!“, ми написа леля ми в коментар. 

Днес съм щастливо омъжена за фотографа. 

*Статията е публикувана във Vogue.com. Автор: Патриция Гарсия