Почти убедена съм, че баба ми и дядо ми не са си казвали “Обичам те” никога през живота си. Думи, които ние използваме днес прекалено свободно. Думи, които за тях са били излишни. Дали заради нравите на времето, дари заради различното възпитание, дали заради нещо друго, но е факт - хората едно време не са си повтаряли постоянно колко се обичат. И май така е било по-добре

Разказ на Вяра Иванова в Edna.bg

Това е историята на моята баба, която е пример за любовта, на която е способна една жена. Това не е най-щастливата история на света, но не е и най-тъжната, защото от нея се ражда нещо красиво. Една прекрасна поука за всички нас - силната любов е тиха. Защото щастието обича тишината и тъгата няма нужда от думи, а от дела.

В една обикновена вечер за баба ми, но изглеждаща доста съдбовна за мен от дистанцията на времето, тя решава да излезе навън със своята братовчедка и се запознава с дядо. Харесват се на мига и тя не се прибира вкъщи още същата вечер. Остават заедно в неговата квартира и така не престават да се будят един до друг цели 50 години - до смъртта на моя дядо, който си отиде прекалено рано.

За мен това е най-добрата метафора за истинската любов. Да не изоставяш човека до себе си в добро и в лошо - буквално и преносно.

Онова легло, на което са заспали за първи път един до друг, в квартирата на дядо ми, е същото легло, на което баба ми спеше до преди 3-4 години, когато с натежало сърце трябваше да се откаже от него и да го замени за по-малко и по-удобно легло, след като претърпя сериозна операция.

Още помня това легълце - персон и половина, желязна рамка, стари пружини. Но пък е било най-удобното за баба и дядо. Пътувало е заедно с тях през всичките им премествания. Децата им - моите баща и чичо, са скачали по детски отгоре, а след това аз и сестра ми обожавахме да си играем върху него. Седяхме там, докато дядо ни разказваше приказки и докато баба ни хранеше с любимите ѝ гозби.

Леглото на баба години наред съхраняваше мълчаливо толкова много семейни спомени. И добрите, и лошите моменти.

Баба и дядо продължиха да спят един до друг на него, дори когато дядо ми се разболя и вече му беше трудно да се справя с ежедневието сам. Баба не се оплака нито веднъж, не се премести в друга стая, за да се наспи. Тя бдеше като орлица над дядо ни, обгрижваше го и не си помисляше нито за миг да си тръгне от това легло, символ на тяхната любов.

Да, баба ми не казваше на дядо, че го обича по 6 пъти на ден, но действията ѝ бяха по-красноречиви от всяка дума на този свят. Тази всеотдайност, най-вече в тежките им моменти, ми показва и до днес как трябва да изглежда истинската, голяма любов.

Защото за любовта не са нужни велики думи или грандиозни жестове, понякога любовта означава просто да заспивате един до друг... до сетния си дъх. Без значение дали спите върху огромно легло с пухени завивки или върху старо легълце с желязна рамка. Да заспиваш до своя човек цял живот - това е любовта. И в добро, и в лошо.