„Искам да разкажа на по-младите днес за моя личен живот. Дано им послужи за урок!“

Така започва своя разказ Маринка от Русе. Тя излива душата си в напълно откровено писмо, което, надяваме се, ще й донесе покой сега, когато ни гледа отгоре и търси своя любим във вечността.

Ученическа любов

„През 1949 година бях ученичка в гимназия „Баба Тонка“ в град Русе. Приятелката ми Лидия ми донесе писмо от Трифон, неин съученик от Заводското училище. Видял ме на едно тържество в операта и много ме харесал. В писмото си ми предлага приятелство. Срещнахме се, да го видя. Не го харесах много. Лидия ми го похвали, че бил добър човек. Заедно с нея написахме отговор, че съм съгласна на приятелство. Започнахме да излизаме заедно и на мен ми беше приятно да сме в една компания. Две години продължи ученическата ни любов.

Родителите ми бяха против нашата дружба. Наричаха го „циганин“, защото беше черничък. Беше 2 години по-голям от мен. Аз още учех, а той вече работеше като леяр. Майка и татко не приемаха връзката ни, защото аз се подготвях да стана учителка, а той беше обикновен работник. Въпреки това, аз се радвах на неговото внимание и нестихваща грижа. Не ме докосваше повече от ръкостискане, не ме е целувал, не е намеквал за нещо повече. Един ден, когато ме изпращаше на гарата, той изписа името ми в пръстта и аз разбрах, че това е начинът да ми каже „Обичам те“.

Раздялата

На 17 юли е празникът Св. Марина. Решихме да отпразнуваме имения ми ден в един ресторант. Бяхме около 7-8 души. На тръгване баща ми каза: „Гледай, да не закъсняваш!“. Стояхме до 11,30 вечерта. Трифон все ме подканваше да си тръгваме, защото сърцето му се свивало и имал чувството, че нещо лошо ще се случи.

Вървяхме към дома заедно с Вела и Христо. С Вела щяхме да спим при сестра ми, която живееше близо до дома. Наближихме и Трифон видя баща ми да се задава. Тръгнахме с Вела да вървим по-бързо. Баща ми отишъл при момчетата и попитал за нас. Трифон отговорил, че, ако е имало момичета с тях, то те са си тръгнали.

Влязохме в къщата на сестра ми, токът беше спрян. Връхлетя баща ми с една точилка и започна да ме налага. Вела страшно се изплаши и остана да спи сама у сеста ми. От там до нас, около 400 метра, баща ми ме удряше, докато счупи точилката в гърба ми. Цяла нощ не мигнах. Седях на едно канапе в коридора и плачех.

Стоях, плачех и си мислех: „Толкова много съм прегрешила!“.

След 2 месеца Трифон ми предложи да се разделим. Първо, защото родителите ми не го харесваха и второ, най-важно, защото бил болен от туберкулоза. Не приех аргументите му. Цяла нощ плаках пред сестра си. Исках да се боря за любовта си, исках да бъда с него в този труден момент. Много вечери го чаках на площад „Оборище“, откъдето минаваше, когато се връщаше от работа. Най-после една вечер се срещнахме. Говорихме дълго, казах му, че съм му написала писмо. Беше твърд, непоколебим – Не! Писах писмо на родителите му, срещнах се с тях, с всеки по отделно. Те искаха да сме заедно, но нещата останаха така, както той бе решил.
Всеки по своя път

Минаха години, аз сключих брак с мъж, който родителите ми харесваха. Още, когато бях бременна в последните месеци, той ми изневери, и това продължи, в последствие, години наред. Различни жени, различни оправдания. Страдах, но търпях заради детето. Роди ни се прекрасно момиченце, Ваня.

За 10 години съпругът ми смени 10 предприятия, все нещо не му харесваше, все нямахме пари. Един ден, след поредната му изневяра с жена, която изглеждаше като проститутка, той такива ги харесваше, си казах – Край! Пожелах да се разведем. 6 месеца продължи бракоразводното ни дело, аз преминах през ада. След дълги борби и болки, през юни 1965 година, получих развод.

Бившият ми приятел

„Бях много упорит, че трябва да се разделим.Знам, че много пъти ми се обаждаше по телефона. Аз само слушах и мълчах. Исках да бъдеш щастлива в живота, защото го заслужаваш. А аз, един беден работник, без жилище и болен – не те заслужавам. а и колко страда от родителите си, които не ме желаеха. Не искам да се срамуваш от мен. Това, което ме уби беше диагнозата, че съм болен. Не можех да си представя ти да се грижиш за мен, а не аз за теб. Питаш ме защо поне веднъж не съм те целунал. аз го желаех по-силно от теб, но стисках зъби, защото знаех какъв ще бъде краят на дружбата ни. Тогава раздялата щеше да бъде още по-тежка…

Знаех, че без теб няма да мога да живея. С едно бръснарско ножче си срязах вените на ръката. Не зная колко време съм лежал, но се събудих в поликлиниката. Мой приятел ми беше спасил живота. Такава е била съдбата ми. Край! Не мога да живея в този град и да те срещам!

Заминах на работа в Съветския съюз. Във Варна, на пристанището една врачка погледна ръката ми и каза: „Ти бягаш от една жена, но пак при нея ще се върнеш!“. Не повярвах, че това може да стане. След 3 месеца, без любов се ожених за една руска девойка. Мислех, че така по-бързо ще те забравя. 2 години нямахме деца, а ти се радваше вече на твоята дъщеричка. Върнах се в България. Тук в родния ми град се роди синът ми. Майка му почина от отравяне. Детето ми го отгледаха родителите ми…“

Отново заедно

След много години и борби със съдбата, животът ни събра отново. На 17. 12. 1966 година сключихме граждански брак. Заживяхме заедно и най-накрая разбрахме какво е щастие и истинска радост. Трифон отново отиде на работа в Съветския съюз. 6 месеца бяхме разделени и всеки ден ми пишеше писма…

“ Мило мое момиченце, пишеш, че тази вечер много ти се иска да съм при теб. Знай, че за мен няма час, в който да не искам да си до мен…“

„Мила моя, знай, че в живота си съм обичал само една жена, продължавам да обичам само нея и съм сигурен в себе си, че така ще бъде докато дишам. Ясно ти е, че това си ти!“

Краят на щастието

„На 29. 11. 2005 година моят скъп съпруг се спомина и за мен светът спря да съществува. Днес живея с надеждата, че ще бъдем отново заедно в Отвъдното при Бог. “

„Желая да завърша историята си със следните мисли:

Косите може да сребреят,

лицето може да бразди,

но сърцето на човека и любовта

трябва вечно да горят1 – Дано моята история да послужи за урок на по-младите днес!“

Надяваме се, че Маринка и Трифон са слели душите си в безкрая и тяхният пламък ще гори вечно, за да дава надежда и да топли сърцата на онези, които се борят за своята любов!