Свръхдоза демокрация или политическа импотентност

Вече сериозно започваме да им губим бройката на предсрочните парламентарни избори в република България. Юркането до урните проби самата тъкан на времето и пространството. Сякаш беше едновременно преди цяла вечност и вчера, когато преди две години приключи първият пълен мандат на ГЕРБ от общо три и се започна една върволица от вотове..., пише Dir.bg.

Кампании, машини, бюлетини, обещания, терзания, коалиции, служебни, редовни и нередовни сглобки. И после пак. А след това – отново. Като в онзи филм „Groundhog day“, в който героят на Бил Мъри се събужда в един и същи ден и го живее отново и отново. Та, и ние тъй. Тежък дежавю режим. Или пък свръхдоза демокрация, която някои циници биха нарекли политическа импотентност.

А сега драмата продължава, но може би не използваме правилната жанрова дефиниция. Ама и комедия не е като гледаме смръщените физиономии на ключовите участници.

С гримасите си сякаш ни казват „Искаме да управляваме, но нямаме желание“.

Този път дори я няма нелепата надпревара всеки да се обявява за победител. Корнелия Нинова обаче се похвали, че „опитът за убийство на БСП се провали“, което може да се интерпретира и като форма на победа в някой курс по абстрактна философия. Партията е предпоследна. Или с други думи втора отзад напред.

Бойко Борисов – след няколко дни на може би стратегическо мълчание – очаквано се похвали с първото място, но вече сякаш смирено си каза още, че знае какво е да „губиш избори“. Ама веднага след това добави: „Е, повече съм ги печелил!“

Класика!

Но все пак поздрави всички останали.

Дори и Костадин Костадинов от набъбналото със 100 хиляди гласа „Възраждане“, който пък се възползва от следизборното мълчание на повечето играчи със зрелищен рейд през телевизиите. Той формулира политическата перспектива така: „Или правителство на „Възраждане“ или такова на Американското посолство“. Тук се пропуска третият вариант, който е шести, седми или и аз вече не знам кои поред предсрочни избори. Също така прави впечатление, че много се възлага на Американското посолство – в конспиративен, в критичен и в либерално пожелателен план – но засега голямата, широка, щедра и цветна евроатлантическа коалиция е основно в устите на почти спящите по студиата анализатори, експерти, говорители и инфлуенсъри.

Ето, новата коалиция между „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“, умерено унила след второто си място, категорично не желае редовен кабинет с мандат или участие на първите от ГЕРБ. Абе, няма разбирателство, хармония и любов.

Дори сексуално напрежение няма. Май. Но няма и как да има.

Тежки думи се издумаха, дори белезници се сложиха, а взаимните обвинения в най-страшни грехове и престъпления са неприятни и тежат като априлски студ. Сега, българската политика често е като рекламен слоган на спортна компания или заглавие на мотивационна книга като доказва, че няма невъзможни неща. Но не винаги. Ето, вече две години е невъзможно да има стабилно и редовно избрано правителство. Математическите фльонги с добавяне и изваждане на резултати на различните партии тормозят сетивата. Тези плюс онези, с подкрепа от другите, първите плюс вторите, но без петите, всичко накуп, но само не и третите...

Да, да кажем дума за четвъртите и шестите, съответно ДПС и „Има такъв народ“. Те ще са „диалогични“, ще „търсят диалог“, а пък какво вече ще намерят и гадателите не знаят.

Ах, този диалог.

Всеки по свой си начин си го разбира. Много се използва думата с Д в дните след изборите, но май е станала твърде еластична. Диалогът като основен мотив на политическата криза. Диалогът прави силата. Диалог лозе пази, но парламент не прави. Който диалог вади, от коалиция умира. Или поне после не го избират. Но със или без диалогично-демократичните терзания на лирическата политическа душа си върви и въпроса: „Какво правим!“„Едно голямо нищо“, провиква се хроничният песимист, но после си трие статуса и пише нов: „Едно много голямо нищо!“

Но да не бъдем песимисти и ние.

Ето, вече усилено се говори за търсенето – освен на диалог, разбира се – на нетрадиционна формула за редовно управление. Каквото и да значи това. Нетрадиционна, нестандартна... сигурни ли сме, че говорим за политика. Или да перифразираме онзи велик цитат на Оскар Уайлд за секса така: „Всичко е политика, освен политиката!“ Особено българската.