“Говоря малко български. Не много добре”, ми казва Айлиш и продължаваме разговора на английски.

Айлиш Книгувна е родом от Дъблин, Ирландия. Сега е на 62 г. и до момента има издадени шест сборника с разкази и четири романа на английски език. Книгите ѝ не са превеждани на други езици, но Книгувна е признат автор в своята страна, споделя 24 часа.

Носител е на няколко писателски награди, като през 2015 г. получава наградата “Ирландска писалка”. Това лято Айлиш е решила да дойде в България, за да учи нашия език.

Записала се е на триседмично лятно училище. Първите две седмици учи сложната българска граматика, както я определя тя, в старата столица Велико Търново. Последната седмица от курса изкарва на Черноморието, където освен езика опознава българската култура и всекидневно посещава плаж Камчия. Там се наслаждава на необичайното за Дъблин слънчево време.

Намира езика ни за логичен, но смята повечето думи за твърде дълги, а някои звуци среща за пръв път. На въпроса “Защо решава да учи български?”, тя отговаря: “В Ирландия се изучават предимно западните култури и техните езици. В училище всички учат френски, немски или испански, а много европейци говорят славянски езици. Мисля, че най-голямото езиково семейство в Европа е именно славянското.”

Това обаче не е основната причина, поради която Айлиш изкарва месец в малката ни балканска страна, за да учи български.

Нейният син Олаф е женен за българка. Името ѝ е Надежда и тя е родом от Ихтиман. Двамата се запознават в Дъблин, където младата българка е учила психоанализа. Местно заведение е мястото, където младите влюбени се срещат за пръв път и така няколко години по-късно пристигат в Пловдив, където през септември 2015 г. сключват брак.

Младото семейство живее в Дъблин. Това обаче не спира сина на Айлиш също да учи български благодарение на своята съпруга. Олаф и Надежда сега чакат бебе и според бъдещата му баба то също ще говори български вкъщи

Така че причината Айлиш да се запише на летния курс е дори повече семейна, отколкото изследователска. Като фолклорист по образование тя проявява голям интерес към българските традиции и обичаи.

“България е красива и мистериозна страна”, казва Айлиш и допълва, че на първо място у нас харесва най-много хората. Според нея българите са сърдечни и топли, също както великолепното време в страната. Много харесва и природата, а в планините е направо влюбена.

Но не гледа България през розови очила. Чувала е от свои български приятели и познати, че стандартът на живот не е никак висок. Тя също забелязва старите, запустели и рушащи се сгради на някогашни заводи и големи фабрики. Не разбира защо икономиката на страната не е на високо ниво, предвид ресурсите ни и доброто разположение на европейската политическа и географска карта.

Докато Айлиш е в България, от уроци и обиколки не намира време за писане. В момента работи върху мемоарите си, които очаква да излязат през 2017 г.

С писане започва да се занимава още докато е на 18 - 19-годишна възраст. Отначало пише предимно къси разкази, които намират място по страниците на вестници и списания. Когато е на 30 години, излиза първият ѝ сборник с разкази и до голяма степен това е първото ѝ голямо постижение в занаята.

Впоследствие през година - две на ирландския книжен пазар излиза по едно нейно четиво.

“Започнах да пиша, защото бях тихо дете. Живеех в свой собствен свят, изпълнен с всякакви фантастични книги и писането се оказа моят начин да се изразявам”, обяснява Айлиш. За нея най-големият успех идва през 2000 г., когато получава наградата Orange за своя фикшън роман The Dancers Dancing. Това признание е едно от най-значимите за английските писатели. Наградата се връчва от 1996 г. и може да бъде спечелена само от женски автори.

Като всеки писател и Айлиш има нужда от вдъхновение. Него тя намира в простичките неща. Казва, че най-голямото ѝ вдъхновение са обикновените хора и начинът, по който те живеят. Не споменава дали България я е вдъхновила някак, но вече е проверила за курсове по български език в Дъблин и щом се прибере, ще се запише.