„Какъв чудесен ден! Човек не знае чай ли да пие или да се обеси!“.

Перифразата е на диалог от пиесата на Антон Чехов „Вуйчо Ваня“, написана през 1898 г. През 2020 и далеч преди това всеки ден възкликваме почти така, но с две-три къси думи и съдържание доста по-люто от горното добродушие, признайте си.

И като тръгна цяла седмица така от 4 февруари насам – да се чудиш две ракии ли да удариш, докато в тих ужас слушаш изявленията на президента, на Гешев, на Горанов или Менда, или да си сипеш трета, импулсиран от брифинга на премиера /за мисирките/, щото още ти държи влага. Дилемата е побългарена и няма общо със суицидните внушения на Чехов. То и нарочените за „мисирки“ няма да им мрем на тия.

Помните, че този път знаковият 4 февруари започна не с върнат мандат или оставка на правителството, а с със земетръсните послания на посланика на САЩ Херо Мустафа. Първо, в интервю пред Нова тв тя каза, че много скоро ще бъде обявен първият българин, на когото ще бъде наложена забрана за влизане в Америка – заради корупция. И още – че Щатите са готови да санкционират и други „корумпирани български държавни лица“. Още на следващия ден името на спецсъдията Андон Миталов прегря ефира, а дори снимка на въпросния не бе възможно да се намери, пише Биволъ.

Седмица по-късно, на 11 февруари, тя повтори същото: „Името, което беше съобщено миналата седмица, беше първото, не последното. Надявам се хората  да видят това като първата стъпка. Стъпка по стъпка, малка по малка. Нищо не може да се прави на тъмно“, посочи дипломатът. Снимка на Миталов вече имаше. А кой да обясни какво в САЩ е специализираният съд/съдия – не. Пък беше важно, поне заради факта, че там той е над президента дори, а тук тази пост, освен неизвестен, е и тотално неглижиран от по традиция правно невежествения българин, да не кажа от всичките власти накуп. Ако беше иначе, Миталов за нищо на света не би пуснал задържания за шпионаж Николай Малинов да се прегръща с Владимир Путин в Кремъл и да гушне наградата си за същото.

Херо Мустафа даде да се разбере, че ако у нас наистина сме убедени, че всичко се прави на тъмно и въпреки това търпим, то за чуждите служби греем като църковен полюлей най-малко и те ни дърпат ушите. Но пък осветяването на неизвестния съдия ненадейно обедини нацията – в масово неудовлетворение от „черния печат“ за някакъв си с тога и семейството му, вместо „да подкарат ония горе и изметат парламента“. Ние такива малки стъпки не щем, дайте ни освобождение сега и веднага, от всичко и завинаги, и ни го сервирайте, докато сме на дивана…

Кои са останалите български държавни лица, потенциални обекти на ограниченията, публиката тръпне в очаквания и залозите тръгнаха. Потенциалните са изтръпнали и вече имат резервации за полети до разни райски бягства, или зареждат частните си самолети, но в „Аерофлот“ не ги търсете. Ще вземем да си останем без олигарси и без български държавни лица, макар и корумпирани.

А как хубаво го каза Херо Мустафа, че освен „и други лица“, Вашингтон ще разгледа целесъобразността да приложи глобалния закон „Магнитски” и други твърди мерки. „Ние не се отнасяме към този въпрос повърхностно“, увери тя.

То не, че всички в България са наясно какъв е този закон и кого може да удари, но повърхностно, интуитивно, с уважение и надежда при споменаването му обръщаме фокуса към Делян Пеевски. „Наречен от списание “Шпигел” “Айсберг на корупцията” в България, Делян Пеевски продължава да разширява своята бизнес-империя и политическо влияние през годините, независимо от конюнктурната ситуация. Менторите, които стоят зад него, осигуряват зелена светлина за налагане на политико-обществения модел, станал нарицателен с прозвището #КОЙ. Тази ситуация създава трайно усещане в свободомислещото общество, че не конкретният министър-председател, а именно #КОЙ реално управлява и контролира живота в страната“, писа Бивол през януари 2019 г. 

Да сте чували някой от министрите или депутатите, или прокуратурата и КПКОНПИ да са надниквали експертно в това корпулентно битие и възвишение? И аз не съм. Той и премиерът Борисов не е. И с Делян Пеевски се разбират идилично добре, или поне не личи някакво взаимно неразположение. Ама те с всички са в безусловна хармония и никой не смее да им гъкне – ни законодател, ни изпълнителна власт, ни съдебна. Сега да помечтаем – само единият ли ще бъде привлечен под отговорност по „Магнитски“, или и двамата? Да не забравяме дипломатическите грами на един по-предишен американски посланик у нас, изтекли в Уикилийкс, а и досието „Буда“, огласено от Биволъ в началото на 2013 г. Френският „Фигаро“ реагира мигновено тогава и публикува анализ под заглавие „Агент Буда“, който стана премиер“, и цитира дипломати от Вашингтон, които без колебания го описват като „гангстер, облечен в Армани“. С ефекта на шут между веждите беше заключението в анализа за „най-накрая доказателство за симбиозата между властта, полицията и мафията, което прави България уникален случай в Европа“. По този показател сме твърдо стабилни.

А да питаш главния прокурор за главната роля на Пеевски в сгромолясването на КТБ, или какво не е ясно за контрабандата на български цигари, е все едно да чакаш разкази за първата му брачна нощ, толкова неприлично му звучат такива въпроси.

Отговори няма и затова тези дни гледаме към флага на улица „Козяк“ в София, за да разберем какво сме си причинили при урните. В тази сграда взе да става доста оживено, пристигат важни работни гости и сякаш след паузата има повече Америка в България.

Забележително множество пък се е вторачило в посолството на Русия – 73% изпитват трайни горещи чувства към Москва и 62% лично към Путин, според проучването на Pew Research Center /цитирано от БГНЕС/ отпреди няколко дни. Стъписващата заблуда, че в Кремъл е истината, не е новина за нашите ширини. Тя и прокремълската опозиция в парламента не е. Извънпарламентарната на Костя Копейкин, известен още като Костадин Костадинов и лидер на „Възраждане“, пробва да произведе революция онзи ден в София, но не му се получи. Не може обаче да му се отрече чутовната дързост в онзи момент, когато пожела лично да смени премиера Борисов. Не е ясно и дали нашите служби са наясно с финансирането на тази смела проява, и доколко изобщо ги интересува кой клати стабилността, тази на премиера.

Нали помните кога се стовариха в центъра на столицата протестиращите „възрожденци“ на Костадинов – на третия ден след смразяващото изявление на президента Радев, с което той свали доверието си от правителството и пожела да стане симпатичен на народа. „Днес делението не е между леви и десни, столица и провинция, а между порочната власт и милионите почтени българи. В борбата за отстояването на нашите права, аз съм редом с вас“, зарече се той тогава. „Редом с вас“, ама не отиде на протеста да скандира срещу порочната, както я нарече и за каквато и ние я мислим, власт.

Държавен глава не може да излезе там и да крещи в мегафона „Оставка!“, това е обяснимо. Няма обяснение за изгърмяната декларация с особено невнимателния подбор на думите и посланията, които не предлагат решения, а са само слабо ехо на обществени нагласи. Иначе, президентът Росен Плевнелиев, тази ярка и спорна личност в демократичната ни история, грабна микрофона и спечели народната любов на протеста в София на 24 февруари 2013 г. и краткото му извикано слово бе изпратено с характерното „Българи, юнаци!“ /помните серийните масовки от ерата на #ДАНСwithme/.

Пък и моментът, в който Румен Радев отправи обръщението си към нацията, извика подозрението за самозащита – главният прокурор Иван Гешев вече беше пуснал онези скандални СРС-та, вотът на недоверие към правителството, внесен от БСП, претърпя очаквано фиаско. Остана усещането за гузност. И за заявка за втори мандат.

И като стана дума по-горе за онова, което си причиняваме до урните, догодина сме в челен сблъсък с два избора – за парламент и президент. Румен Радев е безспорният фаворит на БСП, а левицата не би свалила доверието от собственото си нестандартно попадение за кандидат-президент. По последните за декември м.г. данни на /сурогатната/ агенция Галъп Интернешънъл Радев приключи 2019-а с доверие от 56% и 30% неодобрение. Кабинетът Борисов-3 се оказа лош за 62% /точно колкото обожават Путин/, парламентът също за близо 70 на сто, но това е така от 90-те години още. Че кой може да обича българския парламент в настоящата му битност и съдържание? Какво ли щеше да е, ако можехме да гласуваме за главен и окръжен прокурор?

Разбира се, че ако премиерът Борисов реши да се кандидатира за президент, армиите му из страната богоговейно ще пуснат бюлетината за него. На брифинга си в знаменателния 4 февруари т.г. /този с междуметията от курника/ обаче българският премиер се закле, че никога не е казвал, че ще се кандидатира за президент. Хубаво е, но не е вярно.

В началото на юни 2011 г. той се скара на „мисирките“ и обяви, че ще изкара един мандат и половината от следващия, и тогава ще влезе в надпреварата за държавен глава. Не ни ощастливи с това и посочи с пръст по челото Росен Плевнелиев, който спечели след балотаж. На 1 септември 2016 г. в студиото на бТВ Борисов повтори намерението си да се кандидатира „заради играта“. И пак не се – тогава пусна Цецка Цачева, която спечели мнозинството от гласовете само от урните в Турция, благодарение на кампанията на новата партия на Местан, не и на ГЕРБ у нас.

Така пилотът Радев свали униформата и зелените чорапи, и облече костюм, а сега Иван Гешев го бие заради съпругата му Десислава, а по последни данни – заради разследване на фирма, доставчик на армията. Но сякаш самият Радев опитва да му импонира, а може да има мерак и да се колаборира – поне в битката с олигарсите, корупцията и организираната битова престъпност, двамата са единодушни в нетърпимостта си към тях. Някой наистина трябва да я поведе, но едва ли точно тази нереформирана прокуратура, напоена с толкова съветски челен опит, ще успее. А и само с президентски вопли няма как да се случи. Липсата на съдебна реформа е най-големият ни мазол пред лицето на Европа. А колко още мазоли имаме. Ами ако Гешев ги настъпи? С неговата свръхамбиция, разгоряла се след визитата в САЩ, да не реши да блесне с още политически арести и да възвести началото на върховенството на правото? Най-после да се харесаме на ЕС, но едва ли. Устремът на Гешев е повече за политическото му конституиране като държавен лидер, отколкото за професионална кариера на прокурор. В последната той направи, каквото можа – 20 споразумения и нито един внесен обвинителен акт.

Как да не се запиташ в тези прекрасни дни да се напиеш ли, или да се гръмнеш в коляното. Едното е като упойка, другото – отчаян акт с фатални последици. Нито безкрайният преход ще приключи, нито демокрацията с неизменното върховенство на правото ще се разлисти, а позициите ни в разните класации ще са все същите и ще гледаме дъното отдолу нагоре. Така ще е, докато се бунтуваме само на клавиатурата във Фейсбука и чакаме друг да ни светне лампата, та ние с тежки стъпки да мръднем до хладилника. Но и това не е новина, нито решение.