Той искрено страда, като гледа как се разсипва изграденото по време на неговото управление, и което смята за своя заслуга, обясни социалният антрополог

"У нас нито една промяна не може да мине без благословията на патриарсите. Неслучайно в момента лидерството в ПП е поето от Николай Денков, единствената бащина фигура, която им остана, след като Радев ги разсинови, а Николай Събев се оттегли с извинение към публиката". Това заяви Харалан Александров - български социален антрополог пред 24 часа. Ето какво още сподели Александров:

- След петите избори имаше гняв, че заради непримиримостта между двете най-големи формации се запътваме към шести вот. След джентълменската договорка за съвместен формат между ГЕРБ-СДС и ПП-ДБ не е по-различно. Защо, г-н Александров?

- Току-що бе сключено крехко примирие в политическата война, която бушува три години с опустошителни последици за икономиката, публичните институции и психичното здраве на нацията. За обществото мирните преговори са блага вест, която носи успокоение и надежда, но радикализираните ядра ги преживяват като отстъпление и дори предателство.

Това е така, защото в условия на нескончаеми избори и медийна поляризация партийните структури се милитаризираха и се превърнаха в армии, всяка от които се опитва да унищожи врага. Въвлечени в ожесточен конфликт, политическите племена и техните присъдружни медии сякаш забравиха смисъла на политиката – да изразява, представлява и примирява различните ценности, интереси и визии за бъдещето в едно плуралистично общество, да договаря приемлив за всички дневен ред и да го реализара в управлението.

И сега, когато лидерите на ГЕРБ-СДС и ПП-ДБ се опитват да направят точно това, се надига ропот от военизираните структури, които те създадоха, за да водят безумната си война. От едната страна роптаят: “Защо им подаряваме победата и им подкрепяме зловредно правителство, за това ли се борихме?”, а от другата стенат: “Как можахте да се прегърнете с врага? Предадохте идеалите на революцията!”

- Нормално ли е да има толкова разочаровани от неочаквано настъпилото примирие?

- Да, защото в конфликта бе инвестирана твърде много емоционална енергия и за част от привържениците това се превърна във въпрос на идентичност подобно на феновете от футболните агитки. По-сериозният проблем е милитаризирането на политическото въображение. Забележете, че преговорите за мир се интерпретират в категориите на войната – кой кого ще надхитри, кой кого ще прецака, кой на кого залага капан и пр. Вече ни е трудно да си представим, че е възможна игра с положителен резултат, че е възможно общество, в което хората си сътрудничат и всички печелят от това.

Отказваме да повярваме, че политиците може да са искрени в желанието си да се договорят около позитивен дневен ред, да направят заедно нещо градивно. Това е много тревожно. Ако спешно не напуснем играта с нулев резултат и не влезем в режим на сътрудничество, сме обречени на упадък и разруха. Затова всяка стъпка към помирение трябва да бъде приветствана и подкрепена.

- Как да се избавим от омагьосания кръг, който описвате?

- Това е задача на лидерството. Идва момент, в който лидерите трябва да се изправят срещу своите привърженици, които довчера са нахъсвали за битка, и да им обяснят защо безславният мир е за предпочитане пред славната война до пълна победа или окончателна катастрофа.

Това не е лесно, но те го дължат на своя електорат и на обществото. Впрочем Борисов вече го направи, и то от позициите на победител на поредните избори и с ясното съзнание, че това ще фрустрира и разколебае партията. Христо Иванов и другите лидери на ДБ от своя страна избраха да подкрепят правителството, но без да участват персонално. В случая и Борисов, и Иванов са образец на отговорно лидерство, което поставя обществения интерес над личния и партийния. Остава ди видим дали останалите участници в този танц със саби ще последат техния благороден пример и ще се окажат на висотата на историческия момент.

- Струва ли си обаче компромисът?

- За обществото определено си струва – България спешно се нуждае от редовно правителство, най-малкото за да се възстанови нормалното парламентарно функциониране и отчетност на публичните институции. Да не говорим за обновяването на регулаторните органи, придвижването към Шенген и еврозоната, възстановяването на фискалния баланс и пр. Както наскоро научихме, докато си играем на стражари и апаши, държавата е изправена пред колапс.

- Няма ли лидерите да платят прекалено висока цена?

- Това е смисълът на лидерството – когато е необходимо, да взима трудни и непопулярни решения, дори с цената на загуби. Ако някой си представя, че лидерството се свежда до самовъзхваляване в медиите и селфита с европейски политици, да прочете малко история.

За щастие, Борисов е надживял този етап и се държи отговорно. Той можеше да тръгне към нови избори, защото ГЕРБ се оказа непоклатим, а останалите партии, с изключение на “Възраждане”, са в упадък. Вместо това предпочете да разлюлее ГЕРБ и да спаси противниците си, превръщайки ги в съюзници, само и само за да има управление.

Нещо повече – отдръпна се, изведе напред Мария Габриел - възможно най-европейския политик, с когото разполага партията – и я заслони с мощния си гръб, поемайки удари от всички страни, включително от страховития главен прокурор. Трябва да си заслепен от омраза, за да не оцениш тази политическа саможертва.

- Тази саможертва как си я обяснявате?

- Със силната патриархална идентификация на Борисов с държавата. Според мен, той искрено страда, като гледа как се разсипва изграденото по време на неговото управление, и което смята за своя заслуга.

Доколко е прав да мисли така, е отделен въпрос, но няма съмнение, че той харесва България такава, каквато я остави преди 3 години и не може да се примири с упадъка. В момента с цената на жертви се опитва да върне страната в курса на евопейското развитие. Същевременно връща партията си към основната ѝ мисия, като не пропуска да напомни, че ГЕРБ означава Граждани за Европейско Развите на България. За най-жизнената партия, а и за цялата политическа система това е оздравителен процес – след преяждането с власт и последвалата криза ГЕРБ се връща към истинската си кауза, поочукана и помъдряла, и готова да партнира с реформаторските сили, с които споделя общи ценности. Това е добра новина.

- Дали и за обществото?

- Да, за цялото общество. ДБ отдавна са нясно, че само през партньорство с ГЕРБ могат да постигнат стратегическите си цели. Напоследък дори и новаците от ПП започват да осъзнават това и се държат по- смирено.

- Обрисувахте Борисов пред една телевизия като “стар вълк с много белези, който отнася всичко”, а опонентите му - като “малки, сладки и пухкави домашни кученца, които нямат шанс”. Да, но те се събраха. Изкушена съм да ви попитам коя е причината Борисов да бъде толкова ларж към ПП-ДБ?

- Той просто следва патриархалната етика, която повелява бащата да се грижи за всички, в това число и за буйните и пакостливи младежи. Старият вълк, патриархът в нашата политическа гора оцеля след всички опити да бъде детрониран. И след като си върна лидерството, наместо да натръшка палетата, които го лаят и хапят, той се зае да ги възпитава, наставлява и приобщава с надеждата да ги вкара в правия път. Не защото е чак толкова благ и всепрощаващ, а защото при патриархата отговорността и грижата са неотделими от властта.

Борисов си връща властта именно през усилието да интегрира и дисциплинира следващото поколение политици. Това е толкова мило, българско и родно – каквито и бели и щуротии да натворят децата, в крайна сметка те са си наши и ние им прощаваме и им даваме ключа от колата. Лидерството на Борисов е автентично и непоправимо патиархално, което при всичките му кусури го прави някак симпатично. Разбира се, това е вбесяващо за хората с либерална нагласа, но е близко и разбираемо за хората с консервативни възгледи, които в България са устойчиво мнозинство.

- Не е ли риск, че Борисов дава на ПП втори шанс да управляват?

- Преди всичко им дава втори шанс да пораснат. Борисов ги изпраща на поправителен, но този път ще ги следи изкъсо да не правят глупости. Дали те ще оценят този шанс и ще се възползват от него, или ще упорстват в инфантилния си бунт, предстои да разберем. Но Борисов прави и още нещо – опитва се да примири консервативното и либералното, столицата и провинцията, старите и младите, миналото и бъдещето. Неговата мечта е да види цялата фамилия събрана около софрата, нахранена и доволна. И, разбира се, той да е начело, да разчупва погачата, да раздава коматите, да разтяга месали и да се радва на синовна почит и уважение. Това е архетипната сцена на задружното патриархално семейство, с която започва “Под игото” и с която са закърмени поколения българи. Борисов не иска нищо повече и нищо по-малко. И в това е неизтощимата сила на неговото лидерство, колкото и да изглежда отживяло и недодялано за изтънчените вкусове на либералните глобалисти.

- И все пак той овласти Мария Габрел, която е еманация на либералния глобализъм.

- Само на пръв поглед. Наистина, Мария Габриел е сбъднатата мечта на глобалистите – умна, красива и преуспяла, получила високо признание в чужбина, щастливо омъжена за френски аристократ и пр. При все това тя остана лоялна на ГЕРБ и Борисов – като добра, прилежна и послушна дъщеря, която не се срамува от политическия си баща и не го предава – напротив, притичва му се на помощ в труден момент.

Сравнете това с отношението на Кирил и Асен към техния политически баща Радев. Мария Габриел се разполага във възрожденската традиция на даровитите млади българи, които общността изпраща да се изучат в странство само за да могат след това да се върнат и да допринесат за развитието на родния си град. Този типаж е пълна противоположност на хищния компрадор, наемник на глобална корпорация, който се срамува и гнуси от произхода си и ако случайно се върне в родината, то е, за да я експлоатира. Габриел носи френска фамилия, но си остава българка и се вписва отлично в патриархалния свят на Борисов.

- По тази логика обаче промяна не е възможна, ако не е благословена от някой патриарх.

- Съвършено вярно. В българската култура младите трудно съзряват и се еманципират, защото са жертва на свръхобгрижващо и контролиращо родителстване. Затова израстват разглезени, самонадеяни, гневливи и фръцливи, постоянно се провалят и все някой друг им е виновен. Когато тези незрели хора се сдобият с власт, започват да злоупотребяват с нея без задръжки и съсипват всичко, с което се захванат – печален пример е злощастното и скандално управление на ПП, от което още не можем да се съвземем. Провалът на младите келеши неизбежно извиква на сцената угрижените бащи, които трябва да им оправят бакиите. Неслучайно в момента лидерството в ПП е поето от Николай Денков, единствената бащина фигура, която им остана, след като Радев ги презря и разсинови, а Николай Събев се оттегли с извинение към публиката. С такива нефелни младежи, каквито си отглеждаме, отговорността за бъдещето пада на плещите на зрелите поколения. В идеалния случай промяната се договаря между поколенията, като старите споделят опита си с младите и ги напътстват.

- Защо е толкова трудно за привържениците на ПП да приемат необходимия компромис за общо управление с ГЕРБ?

- В ПП има много разумни хора, кото разбират политическата логика на този съюз. Проблемът е с радикализираните елементи - гневни и объркани хора, чиято мотивация за бунта срещу статуквото е травматична и в голяма степен неосъзната. Най-често това е фрустацията от несъстоялото се порастване и провалените очаквания за житейски успех. Останалото – борбата с корупцията, с мафията, с дълбоката държава и прочее, са вторични рационализации, които придават приемлива форма на първичните страсти. Тези хора имат идентичност на лузъри и неистова потребност да обвинят някого за своя си провал.

Те не очакват от политическите лидери да решават проблемите на обществения живот, а да им посочат враг, когото да мразят и хулят без задръжки и чувство за вина. Ако това им бъде отнето, ще си потърсят други лидери.

- Означава ли това, че никога няма да приемат помирение?

- Могат да го приемат само при абсолютна победа и унизително поражение на противника. Този феномен се нарича триумфализъм и е разновидност на садистичната патология. Ако искат да задържат болните хейтъри – онези, които ликуваха при незаконния арест на Борисов, – лидерите на ПП трябва да им предложат не рационални аргументи, а някакъв извратен разказ. Например конспиративния сюжет за всемогъщите посолства, които са смазали и пречупили гордия Борисов и са го принудили да подкрепи безусловно правителството на своите мъчители. Тази фантасмагория е като мехлем за изстрадалите души на тези клетници, защото им позволява да избягат от тягостното преживяване за вечна жертва и да се идентифицират с насилника. Това повдига въпроса защо българското общество произвежда толкова гневни и отчаяни хора, податливи на примитивна манипулация, които са в състояние да дестабилизират политическия живот и да саботират прогреса.

- Когато в обществото са натрупани толкова гняв и омраза, възможно ли е да изчезнат отведнъж?

- Не, разбира се, изцелението ще трае поне колкото боледуването. За да бъде овладяна разрушителната стихия, отприщена преди 3 години, е необходимо да бъдат възстановени и укрепени удържащите структури на колективния емоционален живот – това са споделените ценности, публичните авторитети и държавните институции, доверието в които е силно разколебано.

В момента патологията просто мигрира от едно място в друго – едва започна оздравителният процес в политическата система и лудостта изби с гръм и трясък в правосъдната. След като дълги години политиците се държаха като прокурори, обвинявайки се взаимно във всевъзможни грехове, сега прокурорите започнаха да се държат като политици. Нормализацията на обществото ще е дълъг и мъчителен процес, който трябва да протече едновременно на политическо, институционално, образователно, културно и морално ниво. Ако този процес започне сега, все още имаме шанс да видим България като подредена и просперираща европейска държава.