Керим е един обикновен пияница.

С цялата условност на прилагателното. Защото всички любители на алкохола са малко или много необикновени. Но поради изключителния им брой из нашенско участват просто като мънички детайли от всеобщия пейзаж.

Керим е безработен, живее в малка къща заедно със съпругата си, сина, снахата и внучето. Хваща се на работа когато го повикат. Я да носи тежки товари, я да боядиса ограда, я да прекопае двор. Всичко изкарано обаче превръща в алкохол, който доволно изпива във философско усамотение. Преглъща силната течност с отнесен взор извън пределите на хоризонта. Дори премлясква в доволство. Примига, а понякога от очите му се спуска сълза, която тежко си проправя път по небръснатата буза.

Керим обича живота си, но неособено жена си. Нейната любов във времето се бе превърнала в тягостно съжителство, а взаимоотношенията като на зъл хазяин към вечно неплатежоспособен наемател. Често достигащи до насилие. Керим изпитваше ненавистта на съпругата си с цялото си същество. Тя го биеше. Винаги когато е пиян. На три места по главата му имаше неизлечими доказателства за тази „любов”.

На няколко пъти той се опита да вдигне бунт. Толкова пиян, че в единия случай разби вратата на оградата пред дома им. Опита се с нея да замери жена си, но силите му не достигнаха, та се сгромоляса заедно с нея на земята. На другия ден махмурлукът му бе съветник по възстановяването на щетите. Посинялото око от точния удар на съпругата му обаче остана още известно време, за срам на мъжката му гордост.

Керим пиеше, а жена му редовно го биеше.

В Родопите битието е толкова интересно, че трудно би стигнал един човешки живот за опис на странностите на обитателите на планината. В тази грубо изсечена действителност по баирите се раждат силни мъже и още по-силни жени. Житейските роли са разпределени сякаш от един много чудат режисьор.

Потокът на реалността се вие като дълго разказвана приказка, без да се съобразява с всякакви други условности и случвания от заобикалящия свят. Така впрочем си върви битието из цялата страна. Потопен в чаша ракия и коментиран след втората. На третата може да се достигне до бунт, но той бързо е потушаван от неуредиците, свързани с махмурлука.

В подобни моменти средностатистическият нашенец обича да обръща взор в миналото. Да търси упования в причудливите картини на родната история или на собствената такава. Той стиска юмруци и хаква масата, че да разтрепери посудата по нея. Оглежда се със страховит поглед, търсейки ефекта от заплашителния си вид.

Първата икономическа война била дело на цар Симеон Велики. Заради преместването на тържището от Константинопол в Солун. Много яко! Първи сме!

Христо Ботев бил първият отвлякъл кораб.

Солунските атентати на ВМРО са първите терористични актове в света. Убийството на крал Александър Първи Караджорджевич-първото политическо убийство…

Абе много сме напред!

Така се отстоява свобода!

Или пък: Навремето какъв бях! Бунтар, луда глава, развъртах болтове до №15 на ръка!

В същото време сълзите по миналото могат да се изтрият единствено с мисълта за бъдещето. Там е все в светли нюанси. Нашенецът вярва с необикновена сила на чуждата сила. Той все се осланя, че чудото, свързано със собственото му битие, е изначало положено в ръцете на външен фактор. И той неминуемо ще го избави от тегобите му. Русия, Германия, Съветският съюз, САЩ, ЕС… Все някой му чертае красотите на недостижимия лично от него хоризонт.

Много трудно се живее из нашите ширини. Пъчим гърди от миналото, вперили сме взор в бъдещето, че чак не поглеждаме настоящето. То е като някакво досадно ежедневие, което трябва да протегне ръка и да сграбчи онова, другото. Което да ни върне величината на…

На поредната посредственост, в която битуваме от десетилетия.

Знаете ли какъв е проблемът на този народ, съставен от българи, турци, роми, арменци, чат-пат евреи, какви ли не?

Че живее само в миналото, вярва в светлото бъдеще, а никак, ама никак не иска да участва в настоящето.

А без него е свършен. Няма бъдеще, има просто едно… нищо.

То е лошо, видно е. Но жажда за промяна няма. Има взор назад към доброто и героичното, напред към светлото, но към собствения демон на настоящето-тц! Тотален отказ.

И така Керим си пиеше, а жена му го биеше. Заменете го с което и да е име, а жената с настоящето.

Жельо МИХОВ, 24rodopi.com