"Аз съм премиерът, чието правителство обърна курса на българската държава. Както е да е - имаше много трудни решения, които да се взимат в процеса, най-важното изглежда бе това - спазвайки национално близо до разбирането за ред и законност, да извършим революция. Това са две неща, които обикновено си противоречат, ние успяхме, и мисля, че това е заслуга на България. Както и на повечето от останалите източноевропейски страни".

Такава равносметка направи в "Офанзива с Любо Огнянов" по Канал 3 Филип Димитров, премиер на България от 1991 до 1992 г., за бурните промени в страната в началото на 90-те години на миналия век.

"Ние тогава обръщахме цялата посока на държавата, ситуацията очевидно беше много трудна, освен това яснотата в обществото и хората, които извършваха промените, не беше 100-процентна, за много неща трябваше да се поема отговорност, много пъти без пълна яснота за това какво ще последва", анализира юристът, днес конституционен съдия и заместник-председател на Венецианската комисия.

За големите промени по онова време той бе категоричен, че "първата стъпка на моето правителство бе да освободи частната инициатива".

"Защото дори преди реституцията, приватизацията, която се развиваше по малко по-сложен начин, дори преди тях хората започнаха да проявяват частна инициатива в гаражите си, в мазетата си, изобщо отпуши се нещо, което в крайна сметка беше в състояние да промени облика на страната. Така че собствеността е много важна - да, но тя има смисъл доколкото подпомага, дава поле за частната инициатива", посочи Филип Димитров.

По думите му процесът на превръщането на социалистическата икономика в пазарна е бил особено тежък и мъчителен. "Навремето беше казана една мъдра фраза - че да превърнеш социалистическата икономика в пазарна, е все едно да превърнеш рибената супа в аквариум". Задачата е доста трудна, тя беше мъчителна навсякъде, има един такъв, малко странен, затворен български синдром - ние си мислим, че всички възникнали проблеми са възникнали само в България. 

"Отговорът е - не, те възникваха по много сходен начин във всички останали страни, които имаха да минават по този път. Другата странна българска особеност е желанието непременно и настоятелно да твърдим, че ние, бидейки най-прекрасните на света, сме всъщност най-лошите от всички, при нас всичко е най-зле, което също се оказа малко пресилено. Така че всичко, което говорим за отношението към приватизацията, за съмненията в нейната коректност, че тя в много случаи неизбежно произвежда издънки и резултати, които са по-различни от което си представяме, това важи не само за България.

Не мога да върна времето, още тогава имах малко по-различна идея за използването на реституцията като инструмент, вкл. и нейното включване в индустриалната сфера, нещо, което не означава голямо облагодетелстване на някого, а по-скоро натоварване с отговорности, но осъществявайки по този начин първото и основно изискване за приватизацията - отърваване на държавата от собствеността."

Филип Димитров обяви за "недостоверен" разказа в медиите за тогавашната българска икономика като "за някакви златни кокошки, снасящи златни яйца, но те били изядени и т. н."

"В момента различни хора по различни поводи разказват едни много глупави неща за някакви милиарди, които били активите на съответни предприятия, които са изгубени по пътя и т. н. Не чух никой от тях да говори за пасивите на тези предприятия. Фантазията, че е имало едно някакво голямо гърне със злато, което е трябвало да се изрови и употреби, но, видите ли, това не е станало както трябва, е силно преувеличено. Разбира се, има неща, които са присвоени, окрадени, действително в един период от време това течеше като процес, това беше една от причините да се положат толкова много усилия, за да се забави процеса. Но най-същественото, основното е, че тази комунистическа икономика не работеше - за справка прочетете доклада на Петър Младенов от 11 декември 1989 г. 

Точно поради това, че не работеше, че беше затънала с едни пасиви, които трудно можеха да се измерят, задача №1 за всички страни, не само за България, от бившия социалистически лагер, бе да се отърват от собствеността. Колкото по-бавно, толкова по-мъчително и толкова по-малко удовлетворяващо. Представите на българина за това нещо ги създават такива като вас (журналистите - бел. ред). Защото целият този разказ за някакви златни кокошки, снасящи златни яйца, но те били изядени и т. н., е просто недостоверен."