Фалитът на застрахователната компания „Олимпик“ свърши добра работа на Властта.

Без никакви усилия тя успя да провери, какви са настроенията сред населението, способно ли е то все още да протестира – или негов Господ е апатията.

Резултатите са напълно задоволителни – за Властта, имам предвид.

И тя спокойно може да си каже, че населението за нищо не става – и може да бъде отгърната още една страница от Книгата за Отписването му.

От фалита пострадаха поне 200 хиляди души.

Пред Парламента обаче дойдоха двайсетина души, за да протестират – това прави около 0,0001 процента от измамените.

Напълно задоволително – по стандартите на Българското Овчедушие.

Как да не се плашат тогава от онази баба Дора, която дори за чумавите си овце прояви по-голямо упорство.

Баламосаните от „Олимпик“ се оказаха странно кекави, сякаш поразени от някаква специална чума, която прави човека безволев, ленив, замаян – много удобен за всичко друго, но не и да отстоява себе си.

А могат да имат – и вече имат – доста по-големи неприятности, отколкото любимите овце на баба Дора.

Най-голямата от които е, че Ония /Там/ Горе могат да ги сметнат за по-големи овце, дори от истинските овце.

Останалите неприятности също не са за подценяване: няма да си възстановят скоро парите за платените застраховки или за щетите, които са претърпели, да не говорим за загубата на време за ония, които решат известно време да не карат автомобилите си.

Всъщност, за хайдушкото ни отношение към Времето никога не се говори – не само за Времето на Държавата, която е във фатално закъснение, с каквото и да се захване – но и за времето на обикновения човечец, което никой не изчислява.

Много дразнещ е, например, регионалният министър Нанков – той сякаш има специалното позволение на Падишаха да говори без всякакви задръжки и да сипе врели-некипели.

Наскоро беше казал, че нашето спасение е да се запълват дупките – така ведро го каза, че всеки си е пожелал да се запълнят най-напред дупките край Падишаха.

С тази мечта ще си векуваме обаче.

Сега пък каза, по повод невъзможните задръствания по магистралите, че ремонтите са неизбежни – но нито една от задръстените репортерки не го попита, кога най-сетне ще приключи игото на ремонтите на ремонтите.

Ясно е вече и за овцете на баба Дора, че у нас се строи, за да се ремонтира, но, все пак, няма ли да приключи тази еуфория някой ден?

Тягостна картина са хората, попаднали в тия задръствания, те изглеждат напълно обезверени, претръпнали на всичко.

Какво се случва с Човека от Голямото Задръстване, в което се намираме, какво ще се случи с него след време, какво ще представлява – този въпрос никой не си го задава.

Какво може да го изтръгне от безподобната му примиреност?

Съединени в апатията – не сме ли вече това, само това?

Остава да повярваме, че и Апатията е сила – и да издялкаме този надпис на фасадата на Парламента.

И къде, в края на краищата, отвеждат вечно ремонтираните български пътища?

Свенливо избягваме очевидния отговор: в безпътицата на Голямото Българско Задръстване; покрай/през безброй вече селища, напълно замрели, ако не броим оцеляващите по някакъв начин в тях „задръстеняци“ – които си броят левчетата и преживят като добичета излинелите си спомени от Миналото.

Идиотите, които притворно ще се подразнят от тази скръбна картина, можем да ги попитаме: наясно ли са, как кретат милионите български бедняци – и, всъщност, кои магистрали ги извеждат от скотския им живот?

Може би заради страха си от тази апокалиптична убогост, Цветанов, примерно, храбро се поти в шаячните си потури и не пропуска нито едно чеверме – от Родопите до Жеравна.

Как го няма вече Христо Ковачев, този опасно-дяволит майстор на документалното кино, да направи филм за Цветанов: „Човек от Народа 2: да се потиш в чужди потури“.

А пък, както изглежда, Падишахът все повече ще посещава археологически разкопки – него пък го успокоява мъртвилото на останки от ранни цивилизации.

Макар че, нашето задръстване все още е за предпочитане пред въпросното мъртвило.

Вместо да благодари на „Олимпик“ за безплатния тест, Властта се разсърди на Комисията за финансов надзор.

Това е един от номерата на всяка Власт, която добре се е изпедепсала. /Изпедепсвам означава нахитрявам, върша тарикатски някаква работа – отнася се за човек, на когото потурите са провиснали до земята – толкова е важен/.

Ако проспиш, след краха на КТБ, и краха на „Олимпик“ – всеки психиатър ще ти каже, че страдаш от някаква специална форма на НКВ – нарушена концентрация на вниманието /ATTENTION DEFICIT DISORDER/;

специална, защото имаш склонност да подценяваш последиците от разсейването си, а и то започва да ти харесва.

Някой ден трябва да размишляваме за сладостите на Разсеяната Власт.

Резилът с Търговския регистър пък е доказателство, че Държавата може да съществува всякак.

Той има и положителна страна: досега се разчиташе на един регистър, отсега-нататък ще има поне два – вторият в някое мазе, собственикът на което вече разполага с фундаменталната история на съвременното българско стопанство.

В крайна сметка, издънването на Регистъра изобщо не е нещо изключително.

То си е напълно естествено, просто му е дошло реда в графика на Задръстването – след Бисер, Хитрино и останалите издънвания.

По време на извънредното парламентарно заседание някой се тюхкаше, че фирмата, която поддържала техниката на Регистъра, била на някаква маникюристка.

Пак сме несправедливи, пак се втренчваме в грешното място.

Дори да е вярно, далеч не е нещо извънредно – при наличието на толкова случайници и в най-горните етажи на Властта.

Освен това, ако Захариева – нашата Юсеин Болт на кариеризма – може скорострелно да се упражнява като министър на регионалното развитие, сетне правосъден министър, а още по-сетне и външен министър, защо тогава една маникюристка да не се дръгне в келявата система на Регистъра?

Някои патетично твърдят, че блокирането на Регистъра е атентат срещу националната сигурност.

Така е, обаче по-големият проблем е съвсем друг – и това е победоносният поход на Овластените маникюристки от всякакъв сорт.

А те ще се увеличават все повече – защото ще бъдат предпочитания „материал“ за Горните Цецки.

Ако леко накъдрим Принципът на Питър /“В една йерархия всеки се стреми към своето ниво на некомпетентност“/, днес Горните Случайници се опитват да запълнят целия Апарат, от долу до горе, с некомпетентни Подслучайници.

Вече не наблюдаваме индивидуалните усилия на отделния случайник сам да постигне своето ниво на провал – а всички заедно са изтегляни, вкупом – като с някакъв гигантски хобот – към нивото на некомпетентност на Горния Случайник.

Властниците на Прехода неизменно търсят хора по собствения си мащаб. Ако някой министър, примерно, е нисичък на ръст, тогава всички край него трябва да са лилипути.

Това не е израз само на личните недоимъци и комплекси на властниците – а една от главните конспирации на Калташкия Преход: вилнееш срещу предходниците си и срещу Миналото като цяло, назначаваш дребосъка на властови позиции – и си спокоен.

Не ми излиза от главата онзи обикновен нашенец, който все виси в някакво задръстване: отпред ремонт, отзад – пак ремонт.

Какво да направи от себе си горкият – сред суетнята на този несмислен труд?

Всеки ден ни снабдяват с някое ново познание за Задръстването – онзи ден научихме, че българинът има втората по продължителност работна седмица в Европейския съюз, малко повече от 40 часа.

И, в същото време, на последно сме място по производителност на труда в ЕС.

Най-много се бъхтим, най-малко произвеждаме – и примирено седим в Задръстването.

Автор: Кеворк Кеворкян