Коментар на Красен Станчев 

„Повечето неикономисти смятат, че законите за минималната работна заплата (МРЗ) предпазват работниците от експлоатация от страна на работодателите и намаляват бедността. Повечето икономисти вярват, че законите за МРЗ причиняват ненужни трудности на самите хора, на които трябва да помагат“.

Линда Горман

Това изказване на колегата Горман от Голдън (вероятно на български името на това градче би било или Златица, или Златоград, но е наречено в чест на първия си жител), щата Колорадо, май не е вярно за Европейския съюз и България. Тук повечето политици не мислят като икономисти. А статистици и икономисти мобилизират въображението си, за да докажат, че политиците са прави, пише Красен Станчев в коментара си за радио Свободна Европа.

Те вярват, че след като със закон може да се определи някакъв размер на заплащане, това ще гарантира и заетостта, и работните места. Последното не може да стане, защото заплатата е следствие на работата, а не обратното. Просто не е измислен начин да се преразпределя доход, който не е произведен.

Революция, но каква?

Проектът е за директива „за адекватна МРЗ в ЕС“ беше публикуван през октомври миналата година и е сравнително кратък – 14 страници, плюс мотиви – още 15 страници. Те трябва да се четат заедно с още 240 страници доклад за оценка на въздействието на бъдещата директива върху стопанския живот на страните членки. 100 от тях са статистически и правно-технически приложения.

Икономисти, работещи за синдикати и щедро цитирани от Европейския парламент и Европейската комисия, са прави, че проектът е вододел и революция в законодателството и политиката на Европейския съюз (ЕС). Но не са прави да настояват за по-радикално регулиране на МРЗ от онова, което действа в 21 страни членки в момента.

Става дума за изключително важно приплъзване на цялата идея за Европейски съюз към нещо, което засега не е известно какво точно ще представлява.

Засега ЕС функционира като конфедерация, в рамките на която отделните юрисдикции се съревновават в областта на данъците, пазарите на работна сила и социална политика (бюджетни помощи, но и пенсионно дело и здравеопазване), и донякъде отбрана и правов ред.

Запазването на тези области като периметър на отговорност на политиците от отделните страни членки спасява националните държави. Това се случва, защото такъв е първоначалният замисъл на Европейската икономическа общност – местните политици да се занимават с избирателите, а стопанството и търговията, доколкото са по определение международни, да се изведат някъде далеч на съответното ниво.

Какво конкретно се предвижда

Проекто-директивата за МРЗ фактически отменя този замисъл. Тя има две основни цели:

• да гарантира, че работниците в целия ЕС са защитени от „адекватна“ МРЗ, която позволява „достоен живот“, където и да живеят и работят тези хора;

• да се засили колективното договаряне като начин тази „адекватност“ и „достойнство“ да бъдат постигнати.

На пръв поглед директивата, ако бъде приета, не налага задължение на страните членки да въведат със закон някаква минимална заплата. Такава претенция би изисквала Австрия, Кипър, Дания, Финландия, Италия и Швеция задължително да променят своите закони, а – доколкото мога да се ориентирам - някои от тези страни ще трябва да променят и конституциите си, или поне да проведат национален референдум.

От всички страни членки се изисква да засилят ролята на колективното договаряне при определянето на заплатите.

Затова от всички страни членки се изисква, първо, да засилят ролята на колективното договаряне при определянето на заплатите (и съответно ролята на профсъюзите в тях) и, второ, периодично да докладват на Европейската комисия резултатите от такова договаряне.

В този ред на мисли: не става ясно какво означава „засилване“ и по какъв начин ще бъде измервана неговата степен.

За останалите 21 страни, където вече е налице законоустановена МРЗ, директивата предвижда:

• Ясни и стабилни критерии за определяне и осъвременяване на законоустановените МРЗ;
• Засилено участие на профсъюзите в определянето на МРЗ;
• Стриктно прилагане на установената МРЗ, ограничаване на нейните вариации по отрасли и/или на местно равнище;
• Съответствие и ефективно прилагане на горните пет изисквания.

От цялата работа първи и най-сигурно печелят онези, които се договарят – профсъюзите.

Като аргумент за тези изисквания най-често се цитират обстоятелствата, че работещите на МРЗ „са много“ и „работещите бедни се увеличават“. И двете обстоятелства подлежат, меко казано, на безчет уточнения. Но не това е най-същественият проблем.

Речник и квантификации

Основният проблем в аргументите са думите.

„Адекватен“ може да означава "подходящо, равно на необходимото или на желаното, или достатъчно". Идва от латинското adaequatus, т.е. "изравнен спрямо нещо" или „спрямо някакво количество“.

Но има и словоупотреба в качествен смисъл, когато казваме, че някой или нещо са неадекватни без да уточняваме спрямо какъв стандарт. Освен посочените значения „адекватно“ може да означава и че нещо е приемливо, може „да мине“ - разумно, задоволително, поносимо или справедливо.

Оттук и проблемът с измерването на адекватната МРЗ. Както в повечето мерки, основата е в някаква конвенция.

Мотивите споменават, че ако се вземе за основа предложението „60% от медианната брутна средна заплата“ (предложението е на Ханс Тимерманс), ще се облекчи положението на от около половината работещи до всички на МРЗ – от 10 до 20 милиона души в ЕС.

За неспециалисти се налага да направя техническо уточнение: „медианна“ брутна работна заплата ще рече „обозначаваща или отнасяща се до стойност или величина, разположена в средата на честотно разпределение на наблюдаваните стойности или величини, така че да има еднаква вероятност да падне над или под нея“.

Самата величина (60%) идва от възприетото статистическо разбиране на риск от бедност. То е прието, защото в ЕС не е политически коректно да се взема за отправна точка абсолютната или крайната бедност по стандартите на ООН. От същите съображения се сменя и националният праг на бедност.

На български под „достойно“ се подразбира нещо, което си заслужил.

Друг семантичен проблем идва и от аргумента за нуждата от „достоен живот“. На български под „достойно“ се подразбира нещо, което си заслужил, до което си достоял, „стигнал до стойността му“.

На латински – това е нещо, което ти пасва или подхожда. Такова е традиционното значение на думата на френски и английски – нещо, което собствено ти подхожда на положението. Но на английски преди около 100 години се появява и значението на „достоен“ като „мил“ или „приятен“ на вид и като отношение, понякога – „честен“, „откровен“.

Ако за „адекватен“ е намерен някакъв статистически измерител, за „достоен“ е много трудно това да се направи.

Подборът на термини в проекто-директивата обаче не е случаен.

Думите трябва да заобиколят някои ограничения на компетенциите за правене на политики от страна на Съюза, поставени и произтичащи от договора за неговото функциониране.

Основание за проекто-директивата е намерено в неговия член 153.1, буква „б“, където изброяват десет хипотези, при които „Съюзът подкрепя и допълва дейностите на държавите-членки“. Буква „б“ е за условията на труд. Друго основание е намерено в едно решение на Европейския съд по правата на човека, в което по същество се казва, че „заплащането“ по принцип включва много неща, в частност и условията на труд.

Между другото анализът на проектодирективата не е на нужното ниво на детайл, когато се налага да се пресметнат възнагражденията в натура, допълнителните разходи за труд. Не е обърнато достатъчно внимание и на динамиката, и на демографските показатели на хората, работещи на МРЗ.

Какво означава всичко това за България

Обсъждането ще трае дълго, поне пет години.

Но не е нужно много обсъждане, за да се разбере какви са рисковете и ползите за България.

Тя е почти единствената, заедно с Румъния, страна без „ясни и стабилни критерии за определяне и осъвременяване на законоустановените МРЗ“. Унгария прилича на България, но там има изискване да се отчитат стопанските условия за развитие. Ако страната се съобрази с бъдещата директива, това изискване ще е от полза.

Не виждам как ще е от полза колективното договаряне. Не е вярно, че то тук е сравнително рядко застъпено. Става дума за 20% от работещите. То у нас е приблизително толкова често срещано, колкото във всички нови страни членки. Но е и почти три пъти повече отколкото в Литва и доста по-често от Естония, Полша, и Унгария. Препоръчителното ниво в проекто-директивата е 70% от работещите.

Не виждам как това е възможно без общ проблем за представителната демокрация.

Не виждам как това е възможно без общ проблем за представителната демокрация - за работодатели никой не гласува, профсъюзите обикновено са даденост за започващия работа. Но и едните, и другите биха получили по-висока репрезентативност при правенето на политики от народните представители.

Член 21 на проекто-директивата препоръчва „адекватността на МРЗ“ да отчита покупателната им способност, и производителността, размерът й да се основава на индикатори като 60% от медианната брутна работна заплата и 50% от брутната работна заплата. Тези нива са много високи за България. И те вече са достигнати, а в някои области на страната и надминати. Това признава и аналитичният доклад към директивата.

Тази препоръка може да се преведе на български по следния начин: намерете си работа с МРЗ на това ниво, ако не можете, откажете се да си търсите работа изобщо.

Точно това се случва в областите у нас, където МРЗ е над 60 на сто от средната заплата. Там безработицата е най-висока, най-много са отказалите се да си търсят работа, най-много са живеещите в материални лишения и там се насочват най-много средства за социални помощи и безработица. Но за сметка на това продължителността на живота е най-ниска.

Заплатомер.бг дава добра представа за това какъв процент от работещите по области се оказват под риск при повишаване на МРЗ. (Там могат да се намерят и данни за не-кешовия размер на плащанията над заплатата. Некасовите плащания са средно 15% над договорената заплата. А разходът на работодателя е поне 20% над цялата сума.)

Производителността при тези равнища на МРЗ също не може да се вземе предвид. По принцип висока МРЗ е изгодна за вече работещите, работодателите и профсъюзите. Първите две групи са защитени от конкуренция, а третата си намира в колективното договаряне и искания за повишаване на МРЗ. Но нито едно от тези занимания не увеличава производителността и конкуренцията. Това би било в интерес само на работодателите, ако е налице конкуренция.

Онези, които са с „ниски заплати“ в България през относително лошата 2014 година (18.2%), са по-малко отколкото в Холандия, Словакия, Чехия и още десет страни от Съюза. „Ниска“ тук означава по-малко от 2/3 от медианната средна брутна заплата. Проблем в България е обстоятелството, че временните договори за работа са много силно регулирани.

В България на минимална заплата работят три пъти по-малко хора отколкото в Полша например. Но жизненият стандарт, общото равнище на доходите и икономическият растеж там не са по-лоши отколкото тук. Има достатъчно данни, които показват, че МРЗ е политическо следствие, а не икономическа причина на богатството.

Иначе казано, проблемът е някъде другаде. Цялата политика по МРЗ няма почти никакво отношение към самонаетите, работещите в семейни фирми, безработните и отказалите се да търсят работа. Повече от половината от тези работещи са в малки предприятия. За тях стриктното спазване на МРЗ често би означавало избор между това да получават някакъв доход или изобщо да не работят.

Като правило работещите на МРЗ тук са или млади и неквалифицирани, или вече пенсионери. Така е и в ЕС. Динамиката в първата група е голяма и е към по-високи заплати. Във втората няма динамика нагоре.

* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.