Селото ще ти каже да си поставиш лаптопа на онзи миндер, където баба ти е държала наченатия гоблен

„Този град безсънен без печал ни пръсна. Всичко нежно, всичко грешно между нас виновно оглуша.“ Нека този вечен текст от песен на „Диана експрес“ илюстрира взривяващата пустота на съвременния град. Градът, който опустява чрез бяга на популацията, чрез отсъствието на такава и най-вече, със сивотата на новозаченатите взаимоотношения, пише светският лъв в коментар за Труд.

Аз вярвам, че селото, такова, което може да бъде направено - удобно, светло, гостоприемно, е новото ни бъдеще. С отворените обятия на балкана, с езерните очи, с Божествената ефирност и здравословните зеленчукови китеници наоколо. С песента на колелетата, не онези описани от Йовков, а от далечните или близки гари, с влакове, в които не замръзваш от студ, които пристигат навреме и са твоя романтичен лиезон от града до селото.

Градската врява е не само емоционално уморителна, тя се врязва като пранги в душата ти, закоравява я, обрича я на бездушие. Гръмките надежди са се свели до оцеляване от кредит до кредит, за да догонваме повелите на холивудските филми, на неравностойното състезание между колеги, началници, придворни и ...притворни.

Градът изсмуква, изисква и наказва така, както прави всяко чудовище. В средата на това чудовище, като разяден бял дроб е алчността, вместо очи то има сметачни машини, вместо ръце - багери, грабещи безцелно или с твърде необмислени цели уж важните неща от живота. Краката на това чудовище са циментови диреци, които те държат близо до условията на банките, позволяват ти само да клекнеш за една бърза тоалетна.

Селото ще омекоти характера ни, първо ще ти даде свежестта на своя простор, ще свика за твоята радост хоризонта, полята, водоемите, слънцето и звездите, за да те посрещнат. И ще ти намаже проста филия с масло, за да ти припомни детството. Ще ти каже да си поставиш лаптопа на онзи миндер, където баба ти е държала наченатия гоблен, ще погледнеш през прозорчетата от истинско черчеве, ще те умили някоя черга, тъкана от парцали минати на дарак. И ще те усмири от натегнатия ти градски живот с аромата на мащерка, на дърво и на близката река, в която още крякат жабите на детството ти.

Те не са си отишли, макар градът да би ги поставил на масата в някой снобски ресторант. И папурите в близкото блато и останките от ТКЗС-то, някоя кирпичена къщичка, някой простор с дървени щипки, някой прохлузен покрив, които те очакват да ги спасиш. И най-вече да спасиш душата ти, която произхожда от добрината на тези места. И вместо порочната песен на града, на бясните радиостанции, да се слееш с „Хубава си, моя горо“, с дъжда и вятъра. Опитай.