Как от малка бурмичка се превърна в ключов фактор за българо-американските отношения след 2002 г.

“Благодаря за вниманието. Но нямам коментар!”

Така посланичката ни в САЩ Елена Поптодорова любезно отклони въпроса на “24 часа” ще се кандидатира ли за президент.

Повод за медийното любопитство стана намерението на АБВ да предложи промени в конституцията, които позволяват на българи, живели повече от 5 г. в чужбина, да участват във вота за държавен глава.

Ако се приеме поправката, Поптодорова без съмнение ще е една от малкото, които отговарят не само на този критерий. Тя просто е доказала, че знае и може да си върши добре работата.

Кой иначе щеше да ѝ повери за втори път високия дипломатически стол във Вашингтон само 2 г. след като през 2008 г. се завърна от първия си мандат? И колко посланици могат да се похвалят с 2 назначения на една и съща ключова дипломатическа позиции в рамките на няколко години? Общо 11. Толкова са годините, в които Поптодорова защитава българските интереси в САЩ.

За нея американските ѝ колеги убедено казват, че България не е имала скоро по-добър посланик в Америка

И още - че ако всички български дипломати бяха като нея, държавата нямаше да се срамува пред света, както често се случва. Тя не само може да върши своята работа, но изглежда в състояние да превърне и най-мудния чиновник в ентусиазиран работохолик.

“Сигурно е от гените - каза преди години Поптодорова. - Аз съм половин македонка, половин габровка и половин търновка, значи -

жена и половина", шегуваше се тя. Баща ѝ е роден в Сандански - “Вероятно от него съм наследила отношението си към света. Той бе отворен, приветлив, сърдечен, обичащ хората и всичко около себе, без излишни изхвърляния и прекомерни амбиции”.

Бащата на баща ѝ - дядо поп Тодор от с. Дебрене, бил свещеник в Пиринския край, а другият ѝ дядо Никола, и братята му създават Пиринското туристическо дружество. Единият от дядовците бил книжар, но книжарницата е била национализирана след 9 септември и така семейството се озовава в София.

Забележителна фигура и крепител на фамилията пак по бащина линия била и бабата на баща ѝ - Марийка Бойчева, дъщеря на заможния търновски търговец и депутат от партията на Стамболов във Великото народно събрание Тодор Василев, един от подписалите Търновската конституция. Той изучил всичките си деца, включително Марийка, която завършила френски колеж. “Четеше Мопасан и пееше френски шансони”, разказва правнучката.

Бъдещата дипломатка е в прогимназията, когато баба й Миче починала на 94 г. “Тя носеше дух и достойнство, бе широко скроена, с любопитство към хората, живота и света. И аз като нея обичам да разговарям с хора”, разказва в интервю Поптодорова. Когато на 4 г. се научила да чете, спорели коя първа ще вземе вестника и водели мъдри разговори. Родът ѝ по майчина линия е от Габрово. Дядо ѝ бил един от основателите на трикотажната индустрия, но и тази фабрика била национализирана.

Будното момиче било забелязано още като студентка в СУ

Току-що завършвала английска филология и е разпределена в Комитета за културни връзки с чужбина. Понеже преводачите от МВнР били в отпуск, и канят Елена, която тогава е на 23 г., да превежда на африканска делегация, която ще се среща с Тодор Живков. Малко след началото Живков прекъснал разговора и я попитал откъде е. След срещата бил безкрайно изненадан, че момичето превежда за първи път на такова високо равнище. Опитни преводачи вземали валериан, преди да влязат на преговори, а на Елена не ѝ мигнало окото Веднага ѝ предложили да подаде молба за работа. Така вечно усмихнатото момиче се озовало пред министерството с молба за назначение.

Дебюта в голямата политика направила през август 1975 г., когато превежда на външния министър Петър Младенов на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Хелзинки. “Бе знаменит момент. На тази среща се пречупи блоковото противопоставяне, сложи се началото на ОССЕ, а правата на човека бяха сложени на масата на международните преговори”, припомня си дипломатката. “Това е един от най-релефните ми спомени. В Хелзинки усетих какво е да вървиш по един коридор и да влизаш през един вход с имената от световните новини, макар че бях само малка бурмичка от огромната машина. Това бе звезден момент за мен, макар че аз не бях звезден участник”, казва Поптодорова.

Стари служители на Външно я хвалят, че е една най-кадърните преводачКи. За нея говорят, че превежда не това, което чува, а това, което трябва

“Така е. Има две школи. Според едната преводачът е само трансмисия. Аз съм от тези, които смятат, че политическият превод е самостоятелен жанр, а преводачът трябва да има широк поглед върху събития и култури, да познава отлично темата и контекста, за да подпомогне смисъла на посланието. Така съм работила винаги”, обяснява Поптодорова. Преди всяка среща или посещение изчитала всички материали, за да е наясно с това, което ще се обсъжда.

Години по-късно, когато е на първото си задгранично назначение като съветник в Рим, я извикали отново, за да превежда на Петър Младенов за срещата му с американския държавен секретар Джеймс Бейкър. “Паметен момент. Срещата се смяташе за изключително важна. За първи път американски държавен секретар посещаваше България, и то седмици след 10 ноември 1989 г.”

Поптодорова казва, че винаги е искала българите и България да изглеждат добре на картата на света. Признава, че в 5-те си години като преводач често ѝ се налагало да подобрява изказа на преговарящите, но никога не са я наказвали за това. Веднъж един от американските посланици в България Мелвин Левицки ѝ казал: “Не знам да ви съчувствам ли, или да ви се възхищавам.” При друга ситуация, когато гърбът ѝ лепнел от напрежение, Петър Младенов ѝ казал накрая на преговорите: “Браво, Елено!” Тогава получила самочувствие, че може да се справи, и поискала да ѝ разрешат да се яви на изпит за дипломатически ранг

“Това бе една от най-големите ми крачки. Благодарна съм, че ми дадоха шанс да я направя”, казва посланичката. В края на 1979 г. взела изпитите по история на международните отношения, история и география на България. Искали да я подлагат и на изпит по английски, но се усетили колко нелепо е това за човек с блестящ английски. “Ключът е в моята мила майчица, която на 5 г. ме записа в алианса и неотклонно, със строго, бдително око следеше да не намалявам усилията.”

Майка й дошла от Габрово в София с амбицията и надеждата да учи чужди езици, но езиковото училище в София било бомбардирано. “Така и не успяла, но върху мен пренесе амбицията си”, разсъждава Поптодорова. Макар че се спасила от изпит по английски, не се отървала от изпит по руски, който взела отлично.

Веднага щом преминала в групата на дипломатите, почнала работа в протокола, а после като съветник на Петър Младенов. Първото ѝ дипломатическо назначение зад граница било като съветник в Рим. Тогава през 1989 г. била подложена и на едно от най-големите изпитания в дипломатическата си кариера. По онова време сменяли имената на българските турци. Получили указания да обявят преименуването като спонтанно тяхно желание. Дори им било казано, че това е критерият, по който ще оценяват работата им. “Не си позволих да кажа това. Има предел, който човек сам трябва да реши дали може да прекрачи, или не. Обяснявах, че има сложна история между двете страни”, казва Поптодорова.

И до днес не смята, че дипломацията е красива лъжа. “Не си позволявам да лъжа. Стремя се да спазвам

2 основни правила на английската дипломация: първо, никога не лъжи; второ, никога не казвай цялата истина”, изповядва Поптодорова.

След завръщането от Рим през 1990 г. е избирана за депутат в 4 народни събрания. През тези 11 г. имала 3 предложения за посланически постове, но ги отклонила. “Не смятам, че избирането за народен представител е трамплин към дипломатически пост. Човек трябва да спази докрай поетите ангажименти."

Едно от предложенията било за важна страна, но в район, в който нямала опит. “Отказах - стремя се да преценявам доколко съм подходяща за дадена работа. Важно е да владея обстоятелствата, а не те мен”, казва дипломатката.

Затова приела предложението на Соломон Паси да стане посланик във Вашингтон. “Познавам и уважавам САЩ и мисля, че знам как да работя тук”, каза преди години посланичката. Америка й отвърна със същото - нито един БГ посланик не се е радвал на толкова обич, отворени обятия и американски награди в края на първия си мандат.

“Гордея се, че бях и съм активен участник в изграждането на тези безпрецедентни отношения между България и Америка, в които станахме стратегически съюзници на САЩ. Американците са благодарна и щедра нация. Те ценят честното, отворено отношение и знаците, че ги разбираш. Приемат критика, особено когато я правиш като приятел. Ние трябва да защитаваме националния си интерес и това е смисълът на дипломацията, но сме длъжни да чуем и отчетем аргументите на отсрещната страна. Така се получава доброто сътрудничество и партньорство”, смята дипломатката.

Тя не крие, че има няколко постижения, с които се гордее като първи дипломат в САЩ. Едно от тях е кръщаването на площада до посолството ни във Вашингтон на Димитър Пешев. Това успя да пробие всички обичайни практики. Никъде няма такъв вид признание на български исторически деец. Бе година и половина на сложно дипоматическо усилие. Като древните славяни трябваше да вляза със сламката под водата, за да не се стори на някого официална българска намеса, а да бъде прието като акция на независими лица, които познават приноса на Пешев. Успях да намеря много добри свидетели. Стигнах до Габриеле Нисим в Италия и Яд Вашем в Израел. Нищо друго да не бях свършила това ми е достатъчно", казва Поптодорова. Не трябва да се забравят и приемането на България в НАТО, и големите американски инвестиции и компаниите, които влязоха в България през последните години, както и работните групи между България и САЩ, които са нова стъпка на взаимотношения и работят по конкретни въпроси.