Егоистът излезе на улицата. Протестите – както във Франция, така и в България – вървят под мотото „Защо да плащам точно аз?“. Късогледството на ходещия калкулатор парализира политика и заплашва ЕС с разпад.

Представяме ви коментар на Даниел Смилов за Дойче Веле.

Един бунтовен призрак отново броди из Европа. Прилича на призрака на комунизма, но всъщност е съвсем различен. Франция се тресе от масови вълнения, които започнаха заради предложения от президента Макрон данък върху горивото, но после бързо ескалираха в бунт срещу системата като цяло. Последователите на Маркс сигурно доволно потриват ръце – “вътрешните противоречия” на капитализма като че ли са на път най-сетне да го съборят. И то не къде да е, а в една от емблематичните западни демокрации.

Ходещият калкулатор

Но плътта на днешния призрак не е комунистическа, напротив – тя в някакъв смисъл е дори антикомунистическа. Жълтите жилетки не искат да се увеличат данъците, да има повече държавно преразпределение и повече солидарност. Точно обратното. Те са пресметливи индивидуалисти. Да дължат по-малко на другите – това е промяната на света, която те искат. Казано другояче: на егоистичен бунт се е вдигнал средният избирател, изгубил вярата си, че от политиката нещо ще спечели.

Това не е нито програма на левицата в нейното социалдемократическо превъплъщение, нито пък някакъв нов комунистически манифест. Съвременният бунтовен призрак е индивидуалистичен, егоистичен homo economicus -икономически пресмятащ и действащ човек. Той е ходещ калкулатор, който се вбесява най-много, когато му растат сметките: било то за ток, парно, бензин, данъци или нещо друго.

Българският призрак

У нас призракът на разярения homo economicus мина за първи път през февруари 2013 г. Нещата започнаха от сметките за ток, но бързо ескалираха до революционни искания за смяна на системата. (Разбира се, в нашия случай те бяха използвани и от определени интереси, които успяха   пътьом да сменят правителството с още по-удобно за тях и дори да си назначат собствен шеф на ДАНС. Но това е друга тема.) Тази есен февруарският призрак от 2013 г. пак обходи страната. На средния данъкоплатец му беше кипнало от цените на бензина и горивото. На тези протести излязоха сравнително малко хора, но дифузното общо одобрение за действията им беше далеч по-масово.

Нека някой друг да извади парите!

От протестите и протестните мобилизации има полза, когато те изпращат сигнал на управляващите за смяна на политиката. Призракът на homo economicus обаче сякаш иска не толкова смяна на политиката, колкото да бъде оставен на мира. Да не му искат от парите или от времето, а най-добре и да му дадат нещо отгоре. От неговата индивидуална гледна точка това, разбира се, е рационално.

Но когато искаш да изградиш публична политика, средният избирател/данъкоплатец трябва да се съгласи да даде нещо в краткосрочен план, за да получи повече в дългосрочен. Да вземем добрата идея за леко увеличен данък върху старите автомобили. В България тя беше смачкана. Да, в краткосрочен план тя щеше да увеличи сметката на данъкоплатеца, но в средносрочен пък ще реши общ проблем: задръстването на страната със стари автомобили. Албания има същия проблем и предприема директно забрана за внос на много стари коли: дано да се поучим от по-разумните.

Разбира се, няма как да заобиколим един закономерен въпрос: Защо точно аз трябва да плащам, пък било то и в краткосрочен план? Нека някой друг да извади парите! Ето откъде извира съвременният популизъм. Гърците питат защо те да плащат публичните си задължения - защо да не ги платят германците, които бълха ги ухапала. Германците пък питат (засега само шепнешком) защо те, а не гърците, чиято държава ги е натрупала. Британците не искат да плащат сметката за имиграцията, а само да извличат ползите от нея. И тъй нататък.

Двете заплахи

Призракът на homo economicus не предвещава нито комунизъм, нито възраждане на социалдемокрацията. Той надвисва над Европа с две заплахи. Първата става видима на национално равнище: правителствата не могат да предложат никаква смислена средносрочна реформа, защото веднага се появява някой, който я блокира с аргумента, че не иска да плаща сметката. Homo economicus не иска да плаща сега, за да получи нещо утре, защото не вярва в политиците – утре на власт ще бъде друг и няма гаранция, че обещаното ще бъде получено. Ето как липсата на доверие в партии и политици започва да подрива управленския капацитет на държавите. А Homo economicus си търси инструменти, с които да блокира смяната на политика: протестите и гражданските съвети са форма на вето, което той налага върху политическите решения.

Втората опасност надвисва над ЕС. Европейската интеграция е форма на наднационална солидарност. Ако всеки гледа от кесията му да не излезе едно евро в повече, тази солидарност става невъзможна. Казусът с българските превозвачи е показателен. Да, България има право да отстоява интереса си, защото той е принципен – свободата на движение и икономическа дейност е сърцевината на ЕС. А мерките от “пакета Макрон” имат за цел да успокоят френския homo economicus, че източноевропейците няма да отнемат “неговия” бизнес. Като реакция на този сблъсък на интереси неколцина български евродепутати изведнъж се превъзбудиха от новопоявилия се шанс да се самоизтъкнат като патриоти. И сега плашат с вето по всеки въпрос...

Ако правителствата в Европа тръгнат по тази плоскост, можем да броим ЕС за обречен. Защото Европа зависи от способността си за договаряне, за компенсация, от справедливото разпределение на ползи и разходи. Ако всеки тръгне с тефтера и си търси изгодата във всеки конкретен момент, тогава първо ще настъпи парализа, а после и разпад.

За да предотвратим тази опасност, призрачният homo economicus трябва да бъде образован. Да бъде убеден, че винаги си струва временен разход, за да се гарантира по-голяма бъдеща печалба. Да му бъде припомнено, че солидарността и взаимодействието с другите е икономически полезно: недвусмислено го доказва историята на следвоенна Европа. Партии, медии, неправителствени организации, университети и училища са образователните структури, с които разполагаме. От тях зависи и бъдещето на Европа.