Липсата на нормалност, в която са принудени да оцеляват голяма част от българите, ражда отчаяние и апатия. Но докато не ни интересува как изглежда светът около нас, той ще продължи да се разпада. А с него и ние.

Анализ на Йоанна Елми за Дойче Веле:

Каква е разликата между българите и другите ли? Клишетата са много, отговорът е един: никаква. Проблеми има навсякъде, неуредици и неразбории - също. Доброто и лошото са черти на човешкия характер, не на определена националност. Но липсата на нормалност, в която са принудени да оцеляват голяма част от българите, ражда отчаяние и апатия, които на свой ред убиват смисъла да бъдеш част от общество и да се бориш за по-добро бъдеще. А това на свой ред затваря порочния кръг.

Как се живее в България?

Науката доказва, че заобикалящата среда е един от основните компоненти, определящи качеството на живот. И когато тази заобикаляща среда се разпада или направо липсва, ефектите се виждат с просто око.

Първи пример: Силвестър Сталоун казал на премиера Борисов, че „нещо, което в Америка става за два месеца, тук те го правят за две седмици“. Дали обаче малката държава България, която очевидно не е в състояние да осигури нормални тротоари по улиците на градовете си, може да претендира за бързина и ефективност?

И отново: кметицата на Париж Ан Идалго съобщи в Туитър, че от 2014 година във френската столица са създадени 30 хектара зелени пространства. Междувременно на обсъждане за бъдещето на Борисовата градина в присъствието на кметицата на София Йорданка Фандъкова граждани попитаха дали са върнати 300 декара зелена площ в парка, обещани още през 2015 година. Този въпрос води до объркване - и до извода, че явно не се знае чия собственост са важни терени в градския парк.

И още: мъничка „зелена“ автобусна спирка, появила се в Стара Загора, се превръща в сензация, която в продължение на дни обикаля медиите и социалните мрежи. Но няма новост, няма революция - подобни решения за градската среда се прилагат в Европа поне от десет години насам. Вълнението идва оттам, че е направено нещо хубаво за градската среда. И хората се радват, защото това е рядкост. Доказателства за което има безчет: на главен булевард в Пловдив слънчев панел и електронно табло стърчат гордо до ръждясала спирка, а „нова“ електронна система за градския транспорт на стойност 20 милиона лева просто не работи. През 2018 година бе обявено, че подобна система за София ще струва 73 милиона лева. Из цяла България новопостроени пътни артерии, които би трябвало да са съобразени със съвременните условия, се превръщат в реки след обилни валежи. Пътеки за слепи свършват в стени, тротоари (когато ги има) приличат на зле нареден тетрис, Ларгото в София се разпада непосредствено след ремонт, а печалната трансформация на „Граф Игнатиев“ вече е увековечена и в изкуството.

Тъжната истина е, че България остава много назад по качество на живот дори в сравнение с държавите от бившия Източен блок. „Индексът на настигането“, който си поставя за цел да сравни до каква степен някогашните държави-сателити на СССР са настигнали другите страни-членки на ЕС, показва, че България изостава значително от своите сестри по съдба. Словения например е на 12-то място по качество на живот, Чехия - на 14-то, а Естония - на 17-то.

Може ли в България да се живее и по-добре?

Милиарди от ЕС, но…

Дори да търсим виновниците за този контраст чак при византийците, съвсем очевидно е къде се крие реалният проблем - в управлението на страната очевидно липсва нужният капацитет, липсва може би и нужното визионерство, за да се върви към този стандарт на живот, който имат другите европейци. Само за 2017 година България е получила от ЕС 1,896 милиарда евро. За икономическа, социална и териториална кохезия за същата година са получени 627 милиона евро, а от новата финансова рамка, която е в сила от 2014 година, общата сума до 2017 възлиза на 4,293 милиарда. Същевременно в страната все още има населени места, до които се стига с допотопен транспорт на преломна възраст и които определено нямат вид на обитавани региони в държава-членка на ЕС.

Дори там, където е положено еднократно усилие за подобряване на градската среда, тя обикновено не се поддържа - и затова бързо се връща към първоначалния си вид. Пример е Дунавският парк в Лом. Мястото е обновено по програма на ЕС с проект на стойност 9 милиона лева, получени като безвъзмездна финансова помощ. Днес лампите ръждясват, пейките се лющят, плочките се редуват с туфи плевели.

Да, имаме си своя дял исторически злополуки, но и настоящето никак не помага. През април Камарата на архитектите в България разкри, че общини масово провеждат обществени поръчки с нереалистични срокове и бюджети, които отиват при определени, „наши“ хора. Очаква се въвеждането на електронна процедура за обществените поръчки да намали възможностите за злоупотреба. Това би трябвало да стане тази есен, но може би е по-добре да имаме едно наум - все пак става дума за държава, която инвестира 2 милиарда в електронно управление, без видими резултати. За сравнение: в Естония, която похарчи 50 милиона за своето е-управление, повечето административни услуги се извършват електронно.

Заслужаваме нормалност

Как да се решат всички тези проблеми, така че средата на живот в България да се промени? Нужна е гражданска активност, която обаче трябва да бъде възпитана, а не редовно обругавана. Нужно е и разумно управление, което разглежда субсидиите за развитие не като ресурс за захранване на властта, а като начин за подобряване на общата ни среда. Защото в крайна сметка управляващите ходят по същите пътища и дишат същия въздух. И най-вече: нужно е всеки един от нас да осъзнае, че заслужаваме нормалност.

Защото докато не ни интересува как изглежда светът около нас, той ще продължи да се разпада. А с него и ние.